...За „Десант“, който с нетърпение очаквам като абонат, заради прямата му и гъвкава позиция при съобразяване на националните ни интереси, отдавна далновидно осмислени от Т. Джеферсън, че цената на свободата е вечната бдителност.
Очаквам го, защото е отпечатвал мои материали, присъщи на скромното ми перо, адресирани до читатели, които болеят за проблеми и ситуации, съзнаващи тревогите ми, като отговор на техните с разбирането, че свободата се състои в това да правиш всичко, което не вреди на другите.
С една дума, вестникът умее да общува с читателите си. Последният брой от 15 юли 2016 г. ме разтревожи с тематиката си, с острата си, полемична и предупредителна отсянка.
Тодор Бакърджиев е историк, с рядко дарование на изявен публицист и сатирик, автор на афоризми с елегантен привкус на хумор. За читателите на „Десант“ той поднесе есето си „Сладко е да умре човек за отечеството си“, с което да напомни, а и да спаси от забравата героите, загинали за свободата на родината ни.
Неслучайно струва ми се, по принципа на сериозната догадка и преценена далновидност, като контрапункт, в броя е поместена статията „Пламъци от страшния огън през юни 1913 г.“. Това са свидетелски разкази за жестокостите, извършени от башибозука в ивайловградското село Гугутка. Автор на материала е Димитрина Колева.
Аз съм българин, християнин, помня първата божа заповед „Да нямаш друг Бог, освен мене!“.
От всеки ред блика възмущение, мъка, проклятие, извечна анатема срещу насилието, на което е бил подложен моят достоен народ, покварен с жестокостта на ислямското мракобесие, нямащо граници.
И отново си припомням Т. Джеферсън, с далновидността му: „Дървото на свободата трябва да се полива от време на време с кръвта на патриотите и тираните.“
Като всяка личност, по волята на съдбата, намерил своето място в живота, с професия, свързана с правораздаването и неговите превъплъщения, но останал докрай верен му, се замислям, дали на някой няма да му хрумне да открие дебат срещу изданието.
Примерно за това, че чрез използване силата на свободата на словото и влиянието на медията, е представен в негативна светлина един етнос. Предвид новата мода да се запушват устите на журналистите чрез Закона за дискриминация, който умело се използва от фондации и нпо-та като Българския хелзинкски комитет, да не вземе някой да реши, че му е уронено човешкото достойнство...
Знае ли човек кой и какви изводи може някой да оформи, под влиянието на станалото навремето в с. Гугутка!?
Два антипода! Символът на духа – Гугутката, и символът на необузданата жестокост...
Това доверявам на „Десант“ с уважителна откровеност!
