Театър „Сълза и смях“ през 80-те години на миналия век днес е превърнат в сцена на Народния театър, макар да е основан 12 години преди него
18 Август 2016, Четвъртък
Нелепите реформи на Културното министерство снижиха качеството на културната продукция
В страната на Орфей и Борис Христов Евтерпа – музата на художествената музика, е вече в немилост. Две безсмислени, унищожителни реформи сложиха началото на края й. Нямам предвид толкова музикалната ни култура в столицата. В нашата ненормална държава, в която напоследък всичко се руши, всичко се струпва в София, а културата в страната, с малки изключения, едва крета.
Сякаш българите „извън столицата” – така се изразяват и някои журналисти, болни от „софиоцентризма” (у нас съществува и абсурдният термин „извънстолични” театри и оркестри), са второ качество. Те нямат достъп до истинските стойности в изкуството, до голямата музика. За тях остава само чалгата, лееща се като поток от стотиците радиа и кабеларки, най-ниските жанрове, американските глупекшъни, латиносапунките и турските сериали. И всичко това под погледа на СЕМ.
Съкратиха се много театри и оркестри, държавни и общински, фестивали, културни центрове. И докато преди всеки областен град имаше свой оркестър и музикална сцена, сега са заплашени от съкращение дори най-старите и големите състави. Защо? Представете си: защото не носели приходи?! Представете си: приходи от Бах, Бетовен и Брамс, от Верди, Пучини и Прокофиев! Звучи толкова нелепо! Сякаш високото изкуство е стока?!
Заради делегираните бюджети стигнахме до там срещу стойността на продадените билети за опера, балет, симфоничен концерт да се отпускат средства за издръжката на института – заплати, консумативи, наеми, постановъчни, реклама и т.н. Има ли го това в културна Европа? Не звучи ли смешно!
За съжаление българското Културно министерство отдавна няма подходящи специалисти, няма идеи, няма и визия за културата. Така се стигна до сътворената още през 1999 г. първа непоправима глупост, ознаменувала началото на края. Министър Москова, подкрепена от донеслия много „добрини” на България Иван Костов, без да се допита до обществеността, Парламента, творческите съюзи и музикантите, натрапи със заповед т.н. „реформа ОФД” (Оперно- филхармонично дружество”), която натика под една шапка оперните театри и филхармониите, уж за ефективност, успешно управление, икономии и по-добро качество.
Даде се неограничена власт на директорите, ликвидираха се изключително необходимите художествени съвети. Сега институтите се управляват еднолично, при това зле и недемократично.
Качеството започна постепенно да спада. Съвпадна и със смяната на поколенията – отидоха си много и при това значими имена от българската музика, дойдоха млади и в повечето случаи не особено даровити и сериозно подготвени кадри, някои дори със съмнителна квалификация и дипломи (част от тях сега са начело на институтите и като служат вярно на министъра заради постовете си, благодарение на които постоянно богатеят на гърба на бедните си колеги – певците и оркестрантите, и фактически спомагат за упадъка им).
Следващата „реформа” на първия кабинет на ГЕРБ с министър Рашидов доунищожи симфоничното дело у нас. Злополучните ОФД-та се разформироваха, за да се ликвидират филхармоничните им отдели и да останат само оперните. От двата оркестъра остана един за всичко – опера, оперета, симфония, балет, кантатно-ораториална музика.
От друга страна, „делегираните абсурди” съкратиха до минимум симфоничните концерти и сега дори в градове като Русе и Пловдив броят им е минимален.
Пострадаха, разбира се, много и оперите. По нелогичен начин се обединиха драматичният театър и операта на Варна. Но пък се запазиха турските самодейни театри за маанета и кючеци за кампаниите на ДПС в Разград и Кърджали и се прикрепиха към драматичните, носещи имената на Антон Страшимиров и Димитър Димов.
Ликвидираха се по най-жесток начин два важни за културната ни политика театри – Родопският драматичен и Силистренският. После се възстановиха чрез намесата на далновидни депутати, но раните им още не са зараснали. Всичко това доведе до сериозна криза. И тя продължава вече цели 16 години. Запазиха се единствено високото ниво на националната опера и радиооркестърът.
Започнаха и непростимите репертоарни компромиси: поп, джаз и рок певци със симфонични оркестри (сред тях и ромската чалгазвезда Софи Маринова), евтини холивудски мюзикъли и други заглавия с подобно ниско качество, принизяване на репертоара, оттам и на нивото на публиката, на съставите. Част от зрителите се отдръпнаха, друга част не беше привлечена, особено младите, които у нас се отдалечиха сериозно от истинските стойности в изкуството, а за да се изпълнява формално планът, започнаха компромисите.
Започна и отливът на музиканти, особено на младите кадри. Оркестровите състави, доколкото още ги има, застаряха, спадна качеството им. Заплащането на музикантите е обидно мизерно. Те са обезверени, отчаяни. Няма подобно нещо в света: да им се плаща по 300-400 лева, колкото на метачките по улиците.
И ще стане така, че скоро няма да има и музиканти, защото доста инструменталисти вече не достигат, особено за някои видове инструменти дори за съставите в големите градове. Да не говорим за по-малките, доколкото оцеляха – там ги съкратиха наполовина!
Преди в страната ни във всеки областен или окръжен град, освен театър имаше оркестър (държавен или общински), музикален фестивал и музикална сцена. Освен тези в Пловдив, Русе, Варна, Плевен и Бургас, където съществуваха филхармонии и опери, активен концертен живот поддържаха и симфоничните оркестри на Видин, Враца, Шумен, Разград, Пазарджик, Перник, Хасково, Кърджали, оперетните театри на Лом, Силистра, Монтана, Ловеч, Пазарджик, Търново, Кърджали, Казанлък, операта в Сливен, операта във Враца.
Докато в съседна Румъния не съкратиха нито един театър или оркестър, а фестивалите им са на световно ниво (букурещкият „Енеску” посреща по 15 световни оркестри само в едно издание!). А преди петнайсетина години министър Знеполски предложи закриването на прекрасната Старозагорска опера, най-старата след столичната, създадена през далечната 1925 г., център на единствения оперен фестивал на Балканите. Всъщност, наскоро тя беше заплашена и от министър Рашидов, заедно с уникалния танцов театър „Арабеск”, Не си били изпълнили „делегираните бюджети”! По-късно министърът „великодушно” им опрости „дълговете” и само ги нахока!
Ще напомня, че след войната, в трудните и бедни години, държавата решава, че културата е сред приоритетите в развитието на България. Открива не десетки, а стотици културни институти. В брой на списание „Театър” от 1959 г. открих, че е имало държавни драматични театри, представете си в... Троян и Нови пазар! А Рашидов закри дори емблематичния, най-стар столичен театър „Сълза и смях”, при това печеливш според нелепата му „реформа”, и го превърна в сцена на Народния театър!
Да, парите за култура у нас не достигат. Бюджетът на Министерството на културата е мизерен, обидно ограничен. По-нисък от този в страни с неразвита култура като Албания или Македония. Но и при тези параметри той не се разпределя правилно и справедливо. Хвърлят се премного средства за прескъпи недоразумения като Българския Лувър или за пошли кинопродукции като „Мисия Лондон”. Повечето пари отиват за столицата, а културата в страната, особено в малките градове, е доведена до просешка тояга. Сякаш там не живеят хора, които имат нужда и от изкуство и духовност.
И още нещо, което прави картинката още по-трагична: „делегираните бюджети” доведоха до увеличаване на количеството за сметка на качеството. Така оперите и оркестрите започнаха да произвеждат пет пъти повече нова продукция в съкратени срокове, но с ниска художествена стойност. Един пример – в един от големите градове премиерна симфонична програма дори с музика на Малер или Брукнер се прави вместо за седмица за ден и половина, а голяма опера като „Дон Карлос”, „Фалстаф” и „Вилхелм Тел” вместо поне за минимум 30-40 дни, вече е „готова“ само за 7-10 дни. Тези постановки се играят по няколко пъти, като после се правят други, за да се отчете и бройката, и изпълнението на плана, като положеният творчески труд за тях не се рентира дори морално!
Много и тежки са раните на българската музикална култура. Граденото от десетилетия от големи наши музиканти – ще спомена само Саша Попов, бащата на българския симфонизъм, Добрин Петков, Константин Илиев, Руслан Райчев, Илия Темков, Васил Стефанов, Васил Казанджиев, Димитър Манолов, Георги Нотев и още редица други – плеяда от градители, днес се руши ударно, безжалостно. Уви!
