Тя е съградена по образеца на прочутата гробница в Бачковския манастир, само че е по-малка от нея
Автор: Иван Гащилов
Село Югово е от малкото родопски села, сгушени в Средните Родопи, които се отличават със своята богата историческа памет. То е част от Лъкинска община, област Пловдив. В продължение на столетия населеното място тачи и свидно съхранява своите самобитни черти, които и до днес го правят едно от уникалните в родината ни.
Един немаловажен щрих от панорамата на Югово от дълго време не ме оставя спокоен, кара ме мислено да се връщам назад във времето, в отминалите години и десетилетия. Все по-често се улавям, че мисълта ми лети към онези родолюбиви православни християни, издигнали каменна костница за всички, които напускат белия свят – дело, изключително хуманно по своя замисъл и реализация, защото така се почита паметта на всеки живял по тези места.
Отколе е знайно, че човек идва на белия свят, за да се радва и скърби, да остави нещо след себе си. Така е било и така ще бъде – всеки идва на земята със своите проблеми и задачи, хубави или лоши, лесни или трудни. В този смисъл народът ни казва, че всеки си носи кръста Господен. Този кръст не е лек, но човешкият дух е по-силен и успява да преодолее пречките пред него, за да продължи нататък своето съществуване.
От столетия човечеството разкрива все по-нови истини за своето съществуване, за произхода на Земята и Космоса, търсим решение и в най-неразрешимите природни противоречия – все в името на бъдещите поколения. Това е пътят към свободата, която всяко човешко същество се стреми да постигне за себе си. Тя е особено ценна и скъпа, когато за нея са дадени свидни жертви, когато е родена в противоборство с други идеи и разбирания.
Един пример в този ред на мисли и разсъждения е нашето 500-годишно робство под османския ятаган – тогава нито Вселенският патриарх, намиращ се в някогашния духовен център Константинопол, нито пък султанът са разрешавали на православното българско население да издига свои духовни храмове даже до средата на 19-ото столетие. В многократното ми ровене из архивите не успях да открия какъвто и да е документ, с който на юговци да се позволява да издигнат костница. А без такава бумага не може да се признае каноничността на постройката. Допускам, че документ е имало, но е изгубен някъде из прашните пътища на времето.
Със сигурност зная, че преди построяването на тази костница на северната страна на селската ни църква е имало подземие, в което са се съхранявали и костите на покойниците. По-късно, когато постройката била вече факт, близките и роднините на починалите са пренесли там тленните им останки.
Разказвам това и си мисля колко величав трябва да е бил духът на моите предшественици, на юговци, какъв силен балкански дух са имали тези хора във времена, когато въпреки строгите забрани и султански укази са намерили начин да съхранят и почитат православната вяра, недопускайки никого да погази честта и вярата им.
Юговската костница е съградена по образеца на прочутата гробница в Бачковския манастир – с тази разлика, че е по-малка. Затова още от построяването та до днес юговци я наричат не „костница“, а „гробница“. Тази необикновена постройка е тяхна гордост – досега не съм видял в друго родопско или полско село такъв безименен паметник за почитане на мъртвите от времето на османското ни робство.
За съжаление, макар да положих доста труд, не успях да намеря отговор на въпроса кои са двигателите на това благочестиво християнско дело. Не се знае и кога точно е построена. Една от легендите твърди, че това е станало непосредствено преди Руско-турската война (1877-1878), друго предание връща времето още по-назад – към 1840 г.
Интересното е, че за първата легенда се сочат имената на майсторите Стоян Николов (Дели Стоян), Иван Пенелов, Иван Харачев, Стоян Узунов. Това са юговци, чиито строителни умения били отдавна прочути. По силата на житейските закони, тях отдавна ги няма, но величавото им дело е останало, за да напомня за техния смислен живот на тази земя.
Стана дума, че костницата е изградена по образ и подобие на прочутата Бачковска гробница, но е с по-малки размери – нейната дължина е 9 метра, ширината й е 5 метра, а височината й е 5 метра, като на стръмната част тя достига до 10 метра. Постройката е двуетажна, като първият етаж представлява подземие с дълбочина 5-6 метра. Точно тук се съхраняват в сандъци костите на покойниците.
На втория етаж са положени единствено гредите, дъски не са слагани. Може би отначало майсторите са имали намерение да се накове и дюшеме, но техният първоначален замисъл не е изпълнен по неизвестни засега причини. Това състояние на костницата е запазено и до днес.
Тя има и малко предверие с размери 2 на 5 метра, с два прозореца, а в същинската й част прозорците са 4. Прави впечатление дебелината на стените, които са 80х60 см – напълно по каноните за издигане на религиозен храм.
Каменната костница е построена до вторите селски гробища, които сега са изоставени. Най-ранните вечни жилища на хората тук са се намирали на 500 метра по-надолу. Те са били на онези, заселили в дълбока древност първото селище Югово. Днес има и трето гробище, което се разполага над костницата. За съжаление старото гробище е изоставено. То е осеяно с къртичини, обрасло е с къпини, бурени и трънаци. Не са останали никакви кръстове – зеят само грозни дупки. Трудно можем да открием гроба на когото и да било, та да се спомене и да се запали свещичка за бог да прости.
Днес покойниците на Югово се погребват в третото гробно поле. На почти всички, които имат наследници, костите са извадени, почистени и положени в костницата. Има само няколко единични гроба, чиито кръстове са от камък.
Отбелязвам тези факти, тъй като искам да се запази този народностен щрих на почит към мъртвите, към онези, които са били на тази земя и са оставили своята диря тук. Изваждането и съхранението на костите е можело да става едва след като минат 7 години. Едва тогава са се прибирали за вечно съхранение в костницата. По време на този ритуал, който бил извършван след тържествен молебен от свещеник, не е било позволено да се стои със шапки – още един елемент на религиозното почитане към мъртвия,
Не ще и съмнение, че близките и роднините на покойниците често са посещавали костницата. Като традиция е останало там да се ходи на красивия пролетен празник Цветница. На този ден в селската църква „Света Троица“ се провеждала заупокойна молитва, следвало раздаването на осветените върбови клонки. После хората палели свещи в гробницата, искали прошка и раздавали каквото имат в памет на скъпите си покойници.
Някои от тях намирали именно тук душевна разтуха, споделяйки своите вълнения и тревоги с въображаемия дух на изгубения си близък човек.
Днес костите на покойниците вече не се слагат в костницата, тъй като Светият синод забрани да се изваждат тленните останки на починалите. Независимо от това, самият факт на издигане на този последен храм на мъртвите юговци сам по себе си говори колко силна е била вярата на някогашните родопчани в християн-ството. То е имало дълбоки корени в живота на обикновения човек.
Юговци тачели всички религиозни празници. Много тържествено отбелязвали например деня на Светата троица – така се казва и селската църква, както и на 26-те параклиса около селото, където се молили за здраве и благополучие на целия български народ.
Въпреки недоимъка, робството и нищетата, те са намерили преди всичко духовни сили да изградят храм на вярата си, която да ги закриля в дните им. А това, според мен, е най-ценното, което строителите ни са оставили. В съграденото от тях, нищо че е от камък, има живот, има атмосфера, има докосване до вечността, до душите на нашите близки и родственици. За това тяхно величаво дело са нужни не толкова строителни инженери и архитекти, колкото една силна родопска десница, балкански дух и воля да се издигнеш над дребните житейски проблеми.
Както съм отбелязвал и в редица предишни публикации, юговските строители били прочути из целия Родопски край, та дори до Беломорието. За техния майсторлък още се носят не една и две легенди. Но каквито и прославни речи да редим за тях, остава само онова, което са сътворили.
Затова винаги, когато минавам покрай каменната костница в родното ми Югово, ме обхваща едно особено чувство на благодарност и почит към безименните майстори. В същото време неволно изпитвам чувството на тъга и съжаление, че не мога да открия кои са тези хора – строители с широки сърца, издигнали с доброволния труд на цялото село този вечен Храм на паметта.
Днешният човек, увлечен в трудното си битие, често забравя, че е смъртен, че всеки ден идва и безвъзвратно си отива, докато дойде последният ни земен час. Споменът за отишлите си от този свят обаче прави човека по-добър, по-щедър и великодушен, по-хуманен в действията си. Тази проста истина някогашните жители на родопското село Югово са прозрели много отдавна.
Няма нищо по-известно от това, че всеки ще умре, но и няма нищо по-неизвестно кога ще стане. Страшната гостенка не изчислява дните ни, не щади младостта и не дири сметка на старостта. Тя не пита, не обещава, не отлага. И когато човек се запъти към вечното си жилище, след него остават делата му. И каменната костница – последният храм, в който духът човешки си почива от земните несгоди.
Юговската костница е свято място и е редно тя да бъде призната за ценен паметник на религиозната култура така, както е призната селската църква „Света Троица“, издигната в Югово през далечната 1840 г.
