След Освобождението голяма част от тях обитавала околностите на църквата „Св. София“ – днешната градина до храм-паметника „Ал. Невски“
Автор: доц. Йордан Василев
Никой няма обяснение защо циганите в София при Освобождението са живеели в центъра на града, но това е факт.
По това време те съставлявали две компактни групи. Едната, която наброявала около 1300 души, обитавала околностите на църквата „Св. София“ – днешната градина до храм-паметника „Ал. Невски“, и на изток до сегашния бул. „Васил Левски“, където тогава е свършвал градът. Другата – от около 1100 души, се заселила в кв. Кахвеле баши, който се намира между Владайската река и днешната ул. „Цар Симеон“.
Когато Йозеф Обербауер посещава София през 1879 г., той пита възрастни цигани откога живеят там. А те му отговарят, че откакто се помнят, като преди това там са живеели бащите и дедите им, така че най-малко от 120 г.
През 1880 г. Софийската община приема градоустройствен план, според който местата, населявани от циганите, трябва да станат част от широкия център на града. Поради това един от заместник-кметовете прави срещи с тамадите на циганите от двете поселища и им казва, че трябва да се преселят на друго място.
Най-видният от тях – потурченият циганин Юсуф Яшмар, иска да им се дадат за заселване поляните зад Солния пазар (тогава той се е намирал между днешните улици „Позитано“, „Лавеле“ и „Албин“), но общинарите казват, че този терен е определен за други цели и предлагат възвишената поляна, която се е простирала между днешната ул. „Козлодуй“ и Централното софийско гробище. Щат-не щат, циганите се съгласяват.
Дават им план с очертани улици, по който те да построят къщите си. На всеки, който има нотариален акт или турска тапия, удостоверяващи собственост на терен в сегашните им поселища, е обещано обезщетение от по 800 лв. на декар, които тогава са много пари (за сравнение 1 хляб е струвал 10 ст.). Оказва се обаче, че никой няма нито нотариален акт, нито дори турска тапия за собственост.
На определеното им за заселване място циганите пренасят материалите от разрушените си къщи и построяват почти същите, каквито са били старите. Само тази на Юсуф Яшар е на два етажа и се извисява над всички. В приземния етаж той открива кръчма, която е единствена в новия цигански квартал, а собственикът й не позволява да се отвори друга. До заведението му има барака, в която се продават бакалски стоки от първа необходимост.
И в двата търговски обекта върви вересията – ако сега нямаш пари, ще платиш, когато имаш, но за дълговете се води точна сметка.
Краят на царството на Юсуф Яшар настъпва през 1904 г. Тогава общината приема нов градоустройствен план по случай 25-годишнината от обявяването на София за столица. Според него циганската махала пак трябва да се премести на ново място. За целта се определя районът на 5 км от гара Подуене (това е днешният кв. „Христо Ботев“).
Голяма част от циганите се пренасят там, но някои самоволно се настаняват в пустеещите земи на запад от днешния бул. „Константин Величков“, където съграждат къщурки от кирпич, ламарина и дъски – събрани и откраднати.
Там няма електричество, вода и канализация. Нечистотиите се стичат по прокопани вади във Владайската река, но в повечето случаи не стигат до нея, а се разливат в околността. Навсякъде се носи смрад, но на циганите това не им прави впечатление.
В тази обстановка те пеят, свирят и танцуват. В махалата вече има 8 кръчми, в които веселбата продължава цяла нощ. През 30-те години пивниците стават атракция за бонвиваните, дори принц Кирил ги посещава с компании и щедро пръска пари, за да се забавлява.
В годините на социализма се приема курс на приобщаване на циганския етнос към българското общество. На бул. „Константин Величков“, в близост с циганската махала се построява читалище „Аура“ с кино. В него функционират безплатни кръжоци по музика, танци и изобразителни изкуства за малките ромчета. Младежите, подлежащи на военна служба, постъпват в трудови войски, където придобиват умения за строителни работници, за което им се издава диплом с разряд.
През 1968 г. Софийският народен съвет приема решение в Суходол да се построят 20 жилищни блока, в които да се настанят живеещи в кв. „Факултето“. Определят се символични наеми от 5 лв. за двустаен апартамент, като на мъжете и жените се осигурява работа в ТКЗС „Средец“, но почти никой не отива да се труди на полето.
През лятото на 1969 г. жилищните блокове се населват с цигани от „Факултето“, които не могат да се нарадват на течащата вода от чешмите в домовете, на вътрешните тоалетни, на стаите, чиито подове са покрити с паркет – все невиждани досега от тях удобства.
Когато обаче започват студовете, за да се стоплят, мургавите новодомци първо изсичат намиращите се наблизо дръвчета и пейките в градинките, а после изкъртват паркета и напалват огньове от него направо върху циментовия под. Когато и това гориво свършва, започват да се връщат в старите си домове във „Факултето“. Някои от тях обаче са разрушени, затова се пренасят при свои близки, които са останали да живеят там.
Така в бараките от ламарина, дъски и картон се настаняват по две-три семейства. След това започват да си правят свои бараки – това продължава и досега. Почти същото е положението в другите два големи столични цигански квартали – на бул. „Константин Величков“ и „Христо Ботев“.
