На 28 януари се навършват 25 години от трагичната смърт на капитан инженер Дойчин Бояджиев - първи председател на Офицерска Легия „Раковски”
Автор: доц. д-р Петър Ненков
На 16 октомври 1912 г. над Одринската крепост се разнася воят на самолетни мотори. Не след дълго в небето се появява силуетът на самотен "Албатрос". Под изумените погледи на турските войници на одринската гара Карагачдере, той хвърля по влаковите композиции две бомби.
При вида на стоманената птица, сееща огън и смърт, ужасените низами се разбягват с вика "Шейтан!" В този паметен ден, за първи път в историята на българското военно изкуство, двама поручици Радул Милков и Продан Таракчиев използват изобретението на братя Райт за бойни цели.
Затова датата 16 октомври е избрана за празник на българската авиация.
През тези 105 години от първия боен полет на българската авиация, карловци могат да се гордеят, че техни съграждани – авиатори и авиоинженери, се покриха с неувяхваща слава и записаха имената си със златни букви в Пантеона на безсмъртието.
Такива са 15-годишната самарянката Райна Касабова - първата жена в света, летяла на боен самолет, генерал-майор Стоян Стоянов - героят от въздушната война с Америка и Англия с 15 победи в своя актив, който макар и роден във варненското село Галата обичаше Карлово, като свой роден град и склопи очите си в него през 1994г..
И още – фелдфебел Никола Краличев-Кралича - любимецът на 3/6 орляк, базиран на летище Карлово през Втората световна война, загинал при учебен полет в Казанлъшкия балкан, спасявайки живота на бъдещия началник на ПВО и ВВС.
Също и генерал-полковник Симеон Симеонов, носителят на орден „За храброст”, с една въздушна победа в своя актив, уредникът Йото Каменов и световно известния авиоинженер Иван Ночев, участвал в конструирането на двигателите на модула "Орел" на космическия кораб «Аполо-11» , с който американските астронавти Нийл Армстронг и Едуин Олдрин кацат на Луната на 20 юли 1969 г.
Най-младият планински сокол от тази плеяда именити карловски летци и авиоконструктори, капитан инженер Дойчин Бояджиев на 28 януари 1992 г. изгоря като факла при учебно-тренировъчен нощен полет край ледените води на язовир Студен кладенец, заедно със своя колега, инструкторът, капитан инженер Емил Тодоров.
Той беше първият председател на Офицерска легия "Раковски". Като такъв, през първите години на прехода успя да канализира стихийното недоволство на младите офицери от овластената бюрокрация в армията, дръзна да се противопостави на партийната номенклатура в армейските редици и да възвърне позабравеното чувство на чест и достойнство на българския офицер.
Дойчин е роден в средногорското село Свежен, но детството и юношеските му години преминават в Карлово, където баща му служи, като старшина.
С Дойчин бяхме съученици. В двора на карловското училище "Васил Коларов" ние се запознахме за първи път и нашата дружба продължи до смъртта му през онзи трагичен, мразовит ден на 28 януари 1992 г.
По-късно нашите пътеки отново се пресякоха в образцовия механотехникум "Генерал Владимир Заимов" в Сопот и макар че бяхме в различни паралелки, след училище, бяхме все заедно. Любовта ни към футбола ни отведе на стадиона в Карлово, където тренирахме в юношеския отбор на "Торпедо".
Дойчин беше пълен отличник и спортът не му пречеше да каканиже отлични бележки. Всяка свободна минута, той използваше да поспортува. Любимият му девиз бе "Здрав дух в здраво тяло!"
Трудно се носят две дини под мишница, но Дойчин умело съчетаваше своите ангажименти. Да бъдеш отличник и първенец на курса е трудно нещо. Два пъти по-трудно е да бъдеш всепризнат лидер в паралелка от отличници, каквото беше паралелката по промишлена електроника в техникума. Дойчин се отличаваше със своето трудолюбие, феноменална памет и добросъвестно отношение към задълженията си. Това му спечели много приятели в училище. За него нямаше неизпълними работи.
Може би затова, когато получих картичка във Военното училище във Велико Търново от курсантът във ВНВВУ "Георги Бенковски" - Долна Митрополия, Дойчин Бояджиев, не се изненадах. В нея той ми пишеше: "Трудно е, братле. Иска ми се все да съм на върха, а за това се иска постоянно да си на педали"...
И без някой да ми подсказва, знаех, че от него ще излезе отново първенец на випуска на военновъздушното училище, че един ден ще стане първокласен летец-изтребител и че ще реализира детската си мечта да стане събрат на птиците.
Срещахме се от време на време , през домашните отпуски в Карлово. Имахме да си казваме много неща, така че времето все не ни стигаше. Спомням си как спорихме с него за ролята и задачите на легията въз войската.
Мнозина критикуваха легията, че се оставя да бъде използвана от политическите сили за користни цели и най-вече за разлагане на офицерския корпус и дисциплината в армията. Дойчин обаче държеше легията да остане извън политическите, котерийни борби и не се подаваше на провокации и ласкателства отляво и от дясно.
Мнозина упрекваха лидерите на легията, че са номенклатурчици, спуснати с парашут отгоре в ръководството с користни намерения. Дойчин не беше нито едното, нито другото.
Той беше любимецът на авиополка в Узунджово, където служеше, „луда глава” и майстор на въздушния бой, душа на компаниите, запален спортист, наставник на младите лейтенанти - човек издигнал се на гребена на офицерското недоволство в първите дни след десети ноември 1989 г. съвсем закономерно и спонтанно - отдолу.
Избирането му за председател на Офицерската легия " Раковски" не беше случайно. То стана в сюблимен момент, когато мнозина офицери се колебаеха да заемат твърда и принципна позиция по негативните явления в армията, по рецидивите на зле прикривано лицемерие от някои висщи офицери. Мнозина се страхуваха от дисциплинарно уволнение, което висеше, като дамоклев меч над главите им, заради участието в тази неформална организация.
Дойчин не се уплаши! Той остана верен на себе си. Нито за миг не се поколеба, когато го избраха на "ветровитото" и рисковано място. Може би, защото потискащата самота на пилотската кабина, високо горе в небето и свистящият "височинен" вятър, правят летецът по-самостоятелен, волеви, разчитащ единствено на своите рефлекси и умения. Сам срещу природните стихии!
Често ми се оплакваше, че не му остава време, за да види двете си деца. Животът му беше точно разчетен до минута. Времето му минаваше между София, където отстояваше своите възгледи за честта на пагона и летището на Узунджово, където служеше. Такива хора, които горят с проблемите на другите, не могат да бъдат кариеристи, не могат да бъдат мразени.
Когато научих за внезапната му и трагична кончина , имах чувството, че ме застигна изстрел. Толкова шокираща бе новината. Не можех да повярвам, че такъв жизнерадостен и енергичен човек, като Дойчин вече не е между живите.
В съзнанието ми остана споменът за крилатото момче от Карлово, с хайдушкия мустак и добрите очи, което никога пред нищо не се предаваше, а такива хора трудно се забравят!
Министерството на отбраната след смъртта му учреди фондация на негово име, за събиране на средства за възстановяване на войнишките паметници на загиналите за свободата и независимостта на Майка България, а по предложение на ръководството на Общинската организация на СОСЗР " В. Левски", в Карлово една улица носи името на летеца, капитан инж. Дойчин Бояджев.
Днес на мястото, където МиГ-ът на Дойчин и Емил се е забил в скалите край язовир Студен кладенец се издига кръст и паметен знак. Всяка година през лятото членовете на дружество „Капитан Дойчин Бояджиев” от Общинската организация на СОСЗР „ Васил Левски” - Карлово тръгват към лобното място на своя патрон. Хей така да постоят, да помълчат, да си спомнят за него и да положат цветя пред мълчаливия камък .
Защото човек е жив, докато са живи спомените за него в сърцата и душите на неговите близки и другари.
Причините за катастрофата и до днес остават неизвестни, като най-лансирана бе версията за грешка в пилотирането. Дали е така никой не може да каже със сигурност, а и мъртвите не могат да се върнат от оня свят, за да кажат, какво е било!
Бригаден генерал Димитър Шивиков пред паметната плоча на Дойчин, открита в родното му село Свежен
Дойчин вече не е между нас. Той се превърна в птица и отлетя в архангелския полк, който в горест и тъга всяка година прелита над нас, за да ни подкрепи, когато решаваме дали да бъдем хора с изправени чела или мижитурки!?
А за такова нещо си струва да се живее и да се умре пък и дори на Христова възраст!!! Защото нали помните - непокорно чистите изгарят в полет!
