Виден български революционер и деец на ВМОРО, на конгреса на Петрова нива той става и един от ръководителите на подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.
Автор: доц. д-р Петър Ненков
Михаил Герджиков е роден на 26 януари 1877 г. в Пловдив. Баща му е родом от Копривщица, завършва Болградската гимназия и участва в създаването на новата администрация в Пловдив след Руско-турската война 1877-1878 г. Майка му Магдалина Илич е родом от Батак.
Детството си прекарва в Пловдив, където се запалва по идеите на анархизма. Силно влияние затова му оказва д-р Русел Судзиловски, личен приятел на Христо Ботев, който известно време пребивава в родната му къща. Като ученик, под влияние на левичарски идеи, създава през 1895 г. анархистка група в Пловдивската гимназия, заради което е изключен.
В края на същата година се свързва с македонски гимназисти в града на тепетата и заедно с други свои съученици по подражание на революционерите от предосвобожденската епоха основават Централен революционен македонски комитет със силно анархистична насоченост.
След това Герджиков следва право в Лозана и Женева, където се включва в живота на революционната емиграция и участва в т.нар. Женевска група. През 1899 г. заминава за Македония и става учител в Битоля, като се включва във ВМОРО. Герджиков се сближава с Гоце Делчев.
През 1900 г. е избран за делегат на Златишкото дружество и участва в заседанието на Седмия македонски конгрес.
През същата година е изпратен да подпомогне дейността на ЦК на ВМОРО по изграждането на комитетската й мрежа в Одринска Тракия. Когато е разкрит от османските власти, Герджиков постъпва в четата на Христо Чернопеев. Скоро след това сформира собствена чета в Гевгелийския район. Той е избран за член на Подвижния Централен комитет на Вътрешната Македоно-одринска революционна органиация.
През април 1902 г. в дома на Михаил Герджиков в Пловдив се провежда Пловдивският конгрес на Одринския революционен окръг, който го определя за негов ръководител. От лятото на 1902 г. той поема революционната организация в Одринско и я масовизира. За това му помагат подвойводите Иван Варналиев и Христо Силянов.
На 19 февруари 1903 г. Герджиков застава начело на чета от 25 души, в която влизат Кръстьо Българията, Иван Варналията, Димитър Общински, Коста Калканджиев, Стоян Петров, Йордан Божков от Велес, Христо Арнаудов, Петър Ангелов, Цено Куртев, Пеню Шиваров, Димитър Халачев, Димитър Дичев - фелдшер на четата, Атанас Вълканов, Иван Ангелов, Стоян Камилски, Димо Русев, Стоян Томов, Петко Зидаров, Михаил Даев и Савата от Варна. С четата си прави неуспешен атентат на ж.п. линия Цариград - Одрин при гара Синекли.
На конгреса на Петрова нива е избран за член на ръководно боево тяло на Одринския революционен окръг и става един от ръководителите на подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г.
След поражението на въстанието се занимава с настаняването на изтеглилите се в България въстаници и техните семейства. Публикува статии в печата, апелиращи към международната общественост за намеса в решаването на Българския национален въпрос.
Заедно с Върбан Килифарски издават вестниците „Свободно общество“ и „Безвластие“, редактор е на вестник „Пробуда“. Работи във вестник „Балканска трибуна“, а след спирането му постъпва на работа в близкия до Народната партия вестник „Реч“.
Герджиков като сътрудник на в. "Дело", заедно с Пейо Яворов
През 1910 г. Герджиков, заедно с Павел Делирадев, издава брошурата „Война или революция”, в която се обявява против войната, стоейки на позициите на тогавашната европейска социалдемокрация.
При избухването на Балканската война през есента на 1912 г. Герджиков оглавява Лозенградската партизанска дружина на Македоно-одринското опълчение, разделена на две роти, начело с Димитър Аянов и Стоян Петров.
Дружината му е формирана в Бургас в края на септември 1912 и настъпва в района на Странджа на 5 октомври. Тя освобождава Василико (Царево), Ахтопол, Резово и Малък Самоков и се установява в Мидия. В началото на 1913 г. дружината е разформирована.
През 1915 г. е мобилизиран и участва в Първата световна война 1915-1918 г. След войната подновява контактите си с ВМОРО. Става един от учредителите на Федерацията на анархокомунистите в България, създадена през юни 1919 година в София.
След Деветоюнският преврат 1923 г. напуска България и през периода 1924-1931 г. живее, като емигрант в Цариград, Виена и Берлин. Подкрепя идеята за създаване на обединена ВМРО, но през 1928-1929 г. заедно с група съмишленици, се отцепва в Цариград, като отделна фракция. Няколко пъти се среща в Берлин с Георги Димитров. По това време той поддържа тесни връзки с Виенския център на Коминтерна и със задграничното бюро на БКП.
През 1931 г. се завръща в България, препитавайки се с журналистическа и преводаческа дейност. Сътрудничи на редица периодични издания. Макар, че някои от неговите съратници участват в антифашистката борба, Герджиков остава встрани от нея.
След Деветосептемврийския преврат 1944 г. подписва в София „Апела към македонците в България“. Обръща се във вестник „Заря” към своите другари от македоно-одринското движение с призив да подкрепят борбата за тържеството на новия социалистически строй.
Скоро след това се оттегля напълно от активна публична дейност, разочарован от новите управници. През 1946 г. категорично отказва да бъде включен в списъка на предложените за награждаване дейци от Преображенското въстание. Умира на 18 март 1947 г. в София. Съпругата му Янка Каневчева, преди това е била любима на Гоце Делчев
