Навършиха се 157 г. от великденската акция на цариградските българи, която е кулминация на борбата за независима българска църква
Автор: доц. д-р Петър Ненков
Борбата за независима българска църква продължава четиридесет години и тя е насочена срещу диктата на Вселенска патриаршия в Цариград. Най-напред е поставено искането на българския народ сам да избира свещениците си, които да са от българска националност и църковната проповед да се извършва на български, а не на гръцки език.
На тези желания остро се противопоставя Вселенската патриаршия. Гръцките свещеници в българските епархии, наричани фанариоти, често са прогонвани със сила от българските миряни.
През 1839 г. българите от Търновската епархия правят опит да поставят Неофит Бозвели на мястото на дотогавашния гръцки митрополит. Той обикаля различни селища и манастири от епархията и с патриотичните си проповеди разбужда националното самосъзнание на българите. Това му спечелва славата на един от водачите в борбата срещу гръцкото духовенство.
Заминалите за Цариград пратеници от Търновската епархия са подкупени от служителите на Цариградската патриаршия, вследствие на което за митрополит на Търново е назначен отново грък на име Неофит Византиос. Неофит Бозвели е определен за негов протосингел.
След пристигането на новия митрополит Бозвели отказва да изпълнява задълженията си и се оттегля в Лясковския манастир. Обвинен в неподчинение, през април 1841 г. той е заточен в Света гора.
Първите български градове, в които миряните изразяват желание сами да уреждат своите църковни дела, са Скопие, Враца, Търново и Самоков. Не оставят по-назад и жителите от населените места в Стрямската долина.
През 1856 г. жителите на общините Копривщица, Карлово, Калофер, Клисура и Аджар (Свежен) отправят колективно прошение до турското правителство, в което местните българи се оплакват от своеволията на пловдивския гръцки владика и отявлен българофоб Хрисант.
В прошението си те заявяват, че се отказват от гръцките владици. Високата порта нарежда да се проведе разследване от Одринския валия Исмаил паша. Въпреки застъпничеството на Вселенската патриаршия, гръцкият владика е прогонен от Пловдив, а на негово място е назначен албанецът Паисий, който е настроен позитивно към българите.
Великденската акция на българите в Цариград от 3 април 1860 г. е кулминационният момент в борбата за църковна независимост. По време на тържествената великденска служба в българския храм «Св.Стефан» в Цариград митрополит Иларион Макариополски не споменава името на вселенския гръцки патриарх и на негово място казва "всякое епископство православных", което се произнася само от предстоятеля на автокефална църква. Вместо името на фанариота е произнесено това на султана.
Будителите откриват вратичка в канона, позволяваща да се произнесе името на самодържеца. По това време суверенът на българските земи е османския султан. По този начин канонът е формално спазен и българските духовници не могат да бъдат обвинени в ерес или отлъчени.
Така Иларион Макариополски символично отхвърля властта на Вселенската патриаршия над българското паство. Това става причина по донос на вселенския патриарх, турската власт да го заточи през периода 1861-1864 г. в Анадола.
Преди заминаването си на заточение, отправя заедно с Авксентий Велешки завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост. Великденската акция е предварително замислена от цариградските български църковни дейци и е в отговор на неотстъпчивата позиция на Вселенската патриаршия към българските искания, проличала на църковния събор през 1859-1869 г.
Акцията се посреща с небивал ентусиазъм от целия български народ. В много от българските селища населението заставя духовните владици да се отрекат от Цариградската патриаршия и се обръща към Иларион Макариополски, като към глава на Българската православна църква. Изпратено е колективно прошение на 32 български града до султана да ги избави от властта на Вселенската патриаршия.
С Великденската акция българският църковен въпрос навлиза в решителната си фаза за признаване на независима българска църква.
На 27 февруари 1870 г. султанското правителство издава ферман, с който узаконява обособяването на Българска екзархия и отделянето й от Вселенската патриаршия. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.
Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх, ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта. На 16 февруари 1872 г. за български екзарх е избран видинският митрополит Антим I.
След извършените жестокости от турските власти при потушаване на Априлското въстание 1876 г. той прави всичко възможно, за да бъдат запознати международната общественост и чуждите дипломати в Цариград с тях.
Заради това на 12 април 1877 г. по настояване на Високата порта е свален от екзархийския трон и обвинен в шпионска дейност в полза на Русия. Изпратен е на заточение в Анкара. Двадесетина дена по-късно за български екзарх е избран ловчанския митрополит Йосиф.
