Признахме геноцида над арменците. А над тракийските българи кога?

Автор: доц. д-р Петър Ненков

До скоро геноцидът на тракийските българи през лятото и есента на 1913 г. беше тема-табу за българската историческа наука и политика. Той беше подминаван гузно и мълчаливо и затрупван умишлено под пластовете на забвението. За да не обидим с горчивата и жестока истина нашите съседи и да не им развалим рахатлъка с чаканите десетилетия обезщетения за присвоените от тях къщи и имоти на тракийските българи.

А може ли да има парични обезщетения за хилядите зверски заклани, простреляни и брутално насилени, за прокудените от родните им огнища с огън и ятаган, за оскотяващите унижения и гаври, за черните забрадки на майките, за изкорубените човешки души, за преживяния кошмар, който ще преследва цял живот оцелелите !?

Може ли да се затрупа под пластовете на забравата сърцераздирателният плач на майките, оставили по дърветата люлки с пеленачета, за да не ги издават на турските потери със своя плач, затиснатите с камъни малки телца с изкълвани от орлите очи, разнасяните от зверовете части от непогребани човешки тела, може ли да се потули предсмъртния вик на обезумелите от ужас хора, подгонени, като животни от зверове в човешки образ!?



За съжаление с годините израснаха много поколения българи, които нищо не са чували за това. А народ без историческа памет, който не уважава своето героично и трагично минало - е обречен да повтори старите си грешки и да се превърне в дърво без корен, подготвено за подпалки и в кораб без руля, плаващ без посока в световния океан.

В драматичните дни и нощи на 1913 г. дедите ни проявяват истински героизъм и търпят невъобразими мъки, за да отстоят правото си на съществуване, правото си да се наричат българи!

Над тях се развихря дива вакханалия от животински страсти и зверства, извършени от башибозука и аскера, които целят тяхното пълно унищожение.



По своята зловеща характеристика, тези действия с пълно право могат да се нарекат първото етническо прочистване в Европа, изпреварило с две години ужасяващия геноцид над арменския народ, извършен от водачите на младотурците Енвер паша, Талят паша и Джемал паша през Първата световна война 1915-1918 г., който отнема живота на повече от един и половина милиона човешки същества. Тези трима масови убийци за виновни и за геноцида над тракийските българи през 1913 г..

Нечовешките страдания и мъки на тракийските българи са описани от професор Любомир Милетич. Неговите думи днес звучат, като оглушителна плесница и присъда за турските жестокости.

Разорението и изтреблението на българите в Източна Тракия започва още когато мастилото по Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г. не е застинало. Турската реокупация на Източна Тракия бележи началото си в разгара на Междусъюзническата война.

Тя е насочена в три направления: Енос- Дедеагач, Кешан-Одрин и Чорлу, Визенско-Лозенград, Малко Търново. Големи жестокости са извършени в първите две направления.

Още в началото на юли турските войски настъпват от Галиполи и Чаталджа, грабят, убиват и опожаряват всичко, що е българско. Това, което е станало от юли до октомври, пише професор Любомир Милетич, надминава по ужас най-зловещите и мракобесни масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и в историческото Баташко клане. Убийствата засягат хората в около 17 села и продължават дълго време с най-сурова безпощадност.

Трагичната история на българското население в Одринска Тракия през 1913 г. започва със село Булгаркьой. То е чисто българско. В него са живеят около 2000 души. След Лондонския мирен договор населението посреща с радост вестта, че ще бъде в пределите на България. На 2 юли в селото влизат 120 турски кавалеристи. Те събират оръжието и откарват в Кешан около 25 000-30 000 глави добитък. След това задължават селяните да пекат хляб и да хранят войниците.



На 7 юли турският началник заповядва да се събере в края на селото, край Байдановия мост, цялото мъжко население, за да им държи реч. Явяват се около 350 мъже. Но вместо реч е дадена заповед да се съберат накуп. Със залп от заградилите ги турски войници хората са покосени.

Само 8 души успяват да се спасят. Жените и децата с писъци побягват от селото. Всички застигнати са съсечени или застреляни. В следващите два дни цялото село е опустошено, разграбено и опожарено. Загиват 1100 души. Останалите около 900 души живи са откарани в Кешан. Младите жени и девойки са пръснати по турските села и потурчени. Така село Булгаркьой е обезбългарено и затрито от земята.

На 9 юли турските войски навлизат в Одрин. Тук са избити без съд и присъда 521 души българи. След като разоряват българските села в Кешанско, турските войски се прехвърлят в следващия район – Узункюприйско. В него са унищожени почти всички села, в които са живеят българи. Опожарени са селата Чопкьой, Търново, Ерменкьой, Османли и Ново село.

Най-голямото нещастие сполетява село Залъф. Населението не успява да се изтегли и тук са избити 687 души. Жестока е участта и на жителите на село Татарлар. Бягащите хора са настигнати на пет километра от селото и са изклани, по думите на очевидец, като животни. Загиват няколко десетки селяни.

От района на Узункюпри турските военни части се насочват към Свиленград (Мустафа паша). Те навлизат в града на 10 юли и подпалват източната част. Но когато се разбира, че градът ще остане в България, турците го подпалват отново и този път той изгаря до основи.

Къщите, черквите, училищата, болницата, казармата, джамиите, големите магазини са изравнени със земята. Останалия годен материал – камъни и тухли, турците пренасят оттатък предполагаемата граница, за да строят нов град .

Професор Любомир Милетич, който обикаля през ноември 1913 г. с кон Одринска Тракия, няма къде да пренощува в града, понеже не е останала няма нито една здрава къща. По-голямата част от населението побягва към старата граница на България. Турците залавят главно възрастни хора, около 30 човека и зверски ги избиват в скотобойната, като хвърлят телата им в кладенци.

Турските власти постъпват така и с българските села около линията: Ения, Мезек, Куртулен, Чермен, Караагач. Най-тежка е орисията на българското село Деведере (дн.Камилски дол). Турците извършват опустошението на селото на 11 и 12 юли. Мъжете са вързани и затворени в църквата. Избити са няколко десетки. Жените са изнасилвани ден и нощ. Църквата и къщите са опожарени.



Тежки изпитания преживява и населението от Ортакьойска околия (днешна Ивайловградска). Пострадалите села са Гьокчебунар (Сив кладенец), Покривен, Хухла, Арнауткьой (Гугутка), Дутли (Черничево), Добришка и др.

В село Сив кладенец, в читалищната сграда са хвърлени 42 души. Зданието е полято с газ и запалено. Младите се хвърлят през прозорците, но са застреляни. Общо в селото загиват 60 човека. В село Покривен невинните жертви, 33 на брой, са натикани в училището и по същата схема са избити всички. След училището е запалена църквата, а след нея и цялото село.

В село Хухла са убити 42-ма мъже. Главатарят на ордата башибозуци нагло заявява на жените: изклахме мъжете ви, вас ще ви заведем в Анадола и ще станете кадъни.Село Горно Ибриюрен е нападнато от редовна турска войска. Убитите мъже и жени са 52 души. Отделно децата са хвърлени и давени във водите на Арда.

В село Гугутка загиват 75 души. Не бих могъл да подмина случаят с „могилата” на избитите жени, събрани в една къща и изклани накуп. След българската реокупация труповете са толкова разложени, че решават да не ги погребват поотделно, а ги затрупват във формата на могила, която е останала и досега. Жертвите в село Дутли (Черничево) са 90. Почти същата картина се наблюдава и в другите български села в Ивайловградска околия.

Разорението на българите в Одринска Тракия е повсеместно. Къщите, покъщнината, земеделският инвентар са заграбени, овършаното жито и дребен добитък – реквизирани.

Изключение прави само Малко Търново. Турците не го разоряват, тъй като през Балканската война, по заповед на кмета Иван Дяков, когато турските семейства бягат от настъпващата българска войска, местните жители подреждат в сандъци тяхната покъщнина, включително и златните накити, заковават ги и със съответния номер от къщата, откъдето са взети и ги съхраняват в джамията.

Турските власти, на които са предадени къщите, джамията и опакованата покъщнина на турските семейства, са стъписани и не посягат на града. Уникален случай за Европа и света!

Така, към средата на юли, десетина дни преди подписването на 28 юли/10 август на Букурещкия мирен договор, победената в Балканската война Османска империя си възвръща без бой Източна Тракия. Освободените с кръвта на много български войници земи отново са в турски ръце.
Очаквайте продължение за геноцида над българите в Западна Тракия.

В категории: Новини , Войни за освобождение , Нова история , Епопея на забравените , Българските родове