Свещеник Иван до края на живота си се грижи за гробовете на героите
Автор: Диана Славчева
На 18 юли 1868 г. под старопланинския връх Бузлуджа пада убит в неравно сражение с турската потеря войводата Хаджи Димитър. Заедно с него смъртта си намират и много от четниците му.
Тиражират се мнения, че той не загива там, а е само тежко ранен и изведен от боя от трима свои съратници, след което е отнесен на връх Кадрафил в Сърнена Средна гора, където след три дни умира от раните си.
В пожълтелите броеве на вестник „Казанлъшка искра“ от 1932 г. обаче намираме едно неопровержимо свидетелство за това какво се е случило на Бузлуджа. На страниците на изданието са публикувани спомени на опълченеца Станю Г. Гъдев от с. Шипка. Ето какво разказва той:
„Хубав юлски ден. В Шипка няма жив човек. Всички са в крайнините по харманите. Морни коне и волове едва влачат диканите. Мъже, жени и деца вършат подходяща за възрастта и силите си работа. Слънцето жари ли жари.
По шосето от Казанлък минава турско заптие на кон в галоп, след малко второ, трето се мяркат като светкавица и се изгубват в селото. Харманджиите се изплашват и почват да си шушукат.
Мина четвърти конник. Конят му потънал в пот и пяна. Загрижеността по харманджиите стана по-голяма. Някои от тях бяха подочули за някаква чета, идяща по балкана, но малцина знаеха нещо положително за нея.
Небето се помрачи. Заваля дъжд. Всички бързат да се приберат недовърханата храна от харманите.
В Балкана се зачуват пушечни изстрели. На всички сърцата се свиха. Те забравиха и хармана, и дъжда, и всичко. Не се мина много, гърмежите спряха. А дъждът вали ли вали...
Привечер. Децата пищят по улиците на Шипка и бягат в къщи. Майките бързо излизат да видят защо пищят, но що да видят! Човешки глави, набити на колове, носени от турски аскер на коне. И конете, и хората потънали в кал, вода и човешка кръв. От време на време удрят с главите зидовете и портите.
Улицата е задръстена с редовна войска и башибозук. Първите редове от колоната отиват в кръчмата с главите. Турски офицер се провиква: „Хей, бакал, дай ракия, да вино и мезе дай, че голям армаган ти носим! - и по даден знак хвърлят на пода на дюкяна забитите на колове глави.
„Това са главите на вашите освободители. Бърже ракия и вино, че ей сега и твоята глава ще дойде при тях! Чуваш ли, бакал, чувате ли и вие, селяни, това са главите на хайярсъзите от Хаджи-Димитровата чета, може ли някой позна коя е главата му? Ето я ей тази! Но да не мислите, че това са всички глави, на тия, които убихме?! Не са. От тях дадохме осем на търновския аскер. И башибозука, който мина през Енина, взе 1-2. Хайде, бакал, още ракия, вино и мезе!
Един да отиде и повика мухтарина, а ти, бакал, кажи на жена си, колкото кокошки имате, да ги заколи и в масло изпраже!“.
И кръчмарят и случилите се там селяни изтръпнаха. Животът им бе на косъм и те изпълваха и най-малките прищевки на турците. Жените и децата плачеха. Плачеше и природата за тез левент юнаци. Поливаха останалите на открито обезглавени трупове от последните останки от четата на Хаджи Димитър.
Късно след полунощ всички кръчми на Шипка светеха, а вътре пияни турски офицери, аскери и башибозук без сметка пиянстваха. Никой нищо не можеше да им каже. Главите на четниците се разнасяха то дюкян на дюкян и с тях се гавреха.
На утрото аскерът замина за Казанлък, носейки главите, набити на колове, а башибозукът се разпръсна.
Него ден, 19 юли 1868 г., от властта в Казанлък се съобщи в селата Хасът (дн. Крън) и Енина да отидат по 2-5 души и погребат онези хаярсъзи, които са убити на Бузлуджа. Но кой да отиде?! Всеки мисли, че това е капан за нови човешки жертви. На всички са мили и ближни до сърцата убитите, но никой не отива...
Научава се свещеник Иван Попстоянов (Иван п. Стоянов в статията) от с. Крън и без да му мисли дава съгласието си да отиде. С него тръгват Слав Гърдев и Слав Филипов. Отиват в с. Енина и оттам идват свещеник Стефан Петков, Никола Пюскюлев, Теню Д. Сундов и др.
Те отиват на лобното място, изкопават 4-5 гроба и заравят обезглавените трупове. На всеки гроб турят по един дървен кръст. Двамата свещеници извършват над гробовете подобаваща служба и си тръгват за село.
Преди погребението намерили в един труп списък на четниците. Той бил надупчен от куршумите и окървавен, но при все това е послужил на свещениците при четенето на упокойната молитва.
Каменен знак, който указва точното лобно място на войводата Хаджи Димитър
След погребението на труповете свещеник Иван Попстоянов, като истински пастир народен, не забрави ония, що скитаха по Бузлуджа. Тайно от турската власт и чорбаджийско ухо, той сам или с верни другари ежегодно отиваше по няколко пъти там и извършваше подобаваща служба, акомпанирана от дивия рев на зверовете и сладкопойния глас на славея. Той, изправен там смирено, се молеше за упокоение на душите на героите. Това той правеше всяка година до Руско-турската война.
Освободили се България, в него се появи друга мисъл, друго желание: „Бузлуджа, неизвестната дотогава Бузлуджа, там, дето падна Хаджи Димитър със своите другари, да стане светиня и на годишнината от смъртта им да дойде признателният български народ и да даде заслужената почит, да се поклони пред праха на ония, по чиито кости и кръв дойде нашата свобода“.
Това беше тежка задача, но с труд и постоянство тя се реши. В първата година дойдоха от близките села. Свещеник Иван Попстоянов говори на присъстващите, описа с големи подробности и творческа вярност станалото през юли 1868 г.
След година-две идват и от по-далечни села, след това от други околии и в 1884 г. Се стича много народ, между които и майката на Хаджи Димитър. През 1885 г. Още повече народ е дошъл и сега вече тук е местен празник на Казанлъшката и Габровска околии и идват гости от цяла България на поклонение.
29 юни 1898 г., връх Бузлуджа: опълченци, поборници и духовни лица след отслужена панихида по повод 30 години от смъртта на Хаджи Димитър и още 24 четници
Свещеник Иван Попстоянов доживя да види своя идеал реализиран. Това бе негова гордост, защото ако той не помнеше къде са заровени юнаците, ако той не се грижеше за запазване на гробовете им, то дълги години щяха да се минат, докато се намерят, тъй както дълги години не се знаеше де е гробът на Караджата“.
В спомените на опълченеца Станю Гъдев, публикувани в „Казанлъшка искра“ от сина му Гуньо Гъдев, е отбелязано, че поп Стоянов е роден в историческа Шипка. Бил е 8 години учител в Габровско и 48 години е свещеник в Крън. Изрично е посочено, че от погребението на Хаджи Димитър през 1868 г. до смъртта си през 1915 г. той не е прескочил година да не отиде на лобното място на войводата и неговите четници.
„Той живя без да вдига шум около себе си. Малцина го познаваха, а още по-малцина знаеха за неговите дела. Той умря без да му се отдаде нужната почит като на човек, който е служил на този народ повече от половин век и като на човек, който с риск на живота си е запазил една светиня и я издигна на подобаваща висота“ – със съжаление отбелязва Станю Гъдев.
Поборникът подчертава още, че ежегодно на Илинден на Бузлуджа се стича маса народ и се държат речи, но никой така и не е споменал кой се е погрижил за скриването на труповете на обезглавените четници и кой е пазил гробовете им в най-страшните времена.
По данни на Гъдев, отец Стоянов имал петима сина, от които трима тръгнали по стъпките на баща си и станали свещеници, а един е бил учител. Имал и пет снахи. А също и три дъщери, също задомени. Наследници на попа по времето, когато опълченеца пише спомените си, са още 68 внуци, правнуци и праправнуци.
В интерес на истината, за това, че отец Попстоянов е опял въстаниците, загинали под Бузлуджа, пише и Захари Стоянов в книгата си от 1885 г. „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата“.
По-късно Чудомир проучва известните до момента сведения, включително и спомените на Гъдев в „Казанлъшка искра“, и заключава, че в опелото на избитите на Бузлуджа въстаници са участвали и двамата свещеници – и поп Иван, и поп Стефан.
Авторът на „Княжество България“ Георги Димитров пък твърди, че това е сторил само отец Стефан Петков от Енина.
В книгата си „За четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа“ Петър Димитров – Рудар цитира рапорт на казанлъшкия архийерейски наместник, на когото митрополит Методий, като председател на Старозагорския благотворителен комитет „Св. Йоан Милостивий“ му възлага да издири живи свидетели на събитията около Бузлуджанската битка и да запише сведенията им за нея, пред когото отец Иван признал, че не е участвал лично в опелото на загиналите, а е отишъл на лобното им място на следващия ден след погребението им, за да направи „паристас" на гробовете им. А опелото направил отец Стефан.
Свещеник Николай Павлов, който служи в Шипка, също твърди, че е присъствал на погребението на Хаджи Димитър, като по това време бил още само обикновен мирянин. И потвърждава, че в този ден на Бузлуджа е бил само отец Стоян.
Дали един или двама попове са извършили погребението на убитите четници, и дали това са били само отец Иван, само отец Стефан или двамата заедно, в крайна сметка не е толкова съществено. По-важното е, че в една или друга степен те имат участие в това благородно дело и им дължим една голяма благодарност за грижата, която са положили за героите.
