Епопея на забравените: Иван Касабов – наставникът на Левски

Автор: Борислав Гърдев

На специалистите – историци името му е известно, но за широката публика той е напълно непознат. А Иван Касабов (1837 – 1911) е влиятелна и меродавна фигура в нашето революционно движение – особено през 60-те години на XIX  век.

Работата му в структурата на „младите” емигранти, групирали се след краха на Втората българска легия в читалище „Братска любов” (1866), културно-политическото дружество „Братско общество” (1868), където е секретар и основател и на вестник „Народност” (1867 – 1869), на който е главен редактор, е навременна, отговорна и високопрофесионална.

Касабов се ражда в Лясковец. След като е учил при прочутия Иван Момчилов в Елена, на 14 години, заедно с Иван Тодоров заминава за Белград, където през 1857 г. завършва гимназия. Там попада под крилото на княз Иван Кулин, който го прави свое доверено лице и го посвещава в масонските тайни.

Пренася оръжие в полза на Обреновичите, борещи се срещу управлението на княз Александър Карагеоргиевич. Но заговорът е разкрит и Касабов е принуден да бяга в Прага и Виена. В Нови сад е първата му среща с главата на българската революция Георги Раковски.

В мемоарите си, излезли през 1905 г. под заглавие „Моите спомени от възраждането на България с революционни идеи”, той отбелязва с неприкрито вълнение: „Раковски ме прие много добре и ме покани да стоя в неговата квартира.Този човек беше много добър и отличен патриот... Аз седях една седмица при него. Той ми предлагаше да остана при него, за да му помагам. Тогава аз му разказах, че трябва да завърша гимназиалний курс и после ще дойда при него, гдето и да бъде той, да работим по революционното дело, защото това е моето единствено желание.”

За кратко през 1858 г. Касабов е в Русе главен учител, но след падането от власт на княз Карагеоргиевич през януари 1859 г. е отново в Сърбия, където с помощта на външния министър Раич получава държавна стипендия и през 1862 г. се дипломира във Виена като доктор на юридическите науки.

Още като студент юрист първи курс Иван Касабов написва книгата „Освобождението на сърбите под Карагеоргия и Милоша Обренович” (1859), добила изключителна за времето си популярност, заради която му е забранено да влиза в пределите на Османската империя.

Връзката с Раковски е възобновена през 1860 г. в Белград. Касабов живее при вожда и му помага при издаването на прочутия вестник „Дунавски лебед” (1 септември 1860 – 24 декември 1861), на който е сътрудник. Помага при  сформирането на  Втората българска легия от 1 септември 1867 г., а като емисар със специални пълномощия  се запознава с прочутия Теофан Райнов и води мъчителни финансово – политически преговори с княз Никола Богориди, определен за бъдещ държавен глава при предполагаем успех на народната борба.

В периода 1863 – 1866 г. Касабов е много близък с Раковски и е негова дясна ръка. За това време си спомня с разбираема гордост: „Той ми предложи да се преместя веднага при него и да започнем нашите стари работи. Аз се съгласих и се преместих в неговата къща. Карахме така работата почти цялата зима през 1866 година... При Раковски идваха много българи, а особено войводите Филип Тотю, Хитов и прочие. Хаджи Димитър беше катадневно при нас...”

След преврата срещу княз Куза на 10 срещу 11 февруари 1866 г. именно Касабов отклонява предложението на представителя на Браниану – Росети, да създаде доброволчески легион от българи, имайки горчивия опит от печалния край на Първата българска легия, разпусната на 21 септември 1862 г.

Вместо това той иска от Росети помощ за създаване на идентична на румънската тайна революционна структура, която да работи съвместно с нея. Росети скланя: „може да стане в късо време чрез един таен комитет, нам е по-угодно”.

Така масонската връзка Касабов – Росети довежда до създаването на Съзаклятен таен централен български комитет. Той копира изцяло румънския оригинал и от краткото сътрудничество със северното княжество се ражда „Свещена коалиция между румъните и българите”, обединение на двата комитета.

Румънците отпускат и сериозна парична сума за изграждане на структури във вътрешността на България. Скоро обаче конюнктурата се променя – Цариград признава новия румънски княз, а тайният комитет развива самостоятелна  дейност като съзаклятна ложа под мотото: „Тайност, Деятелност, Самоотвержение.”

Комитетът затихва след завръщането на Раковски от Русия, където е избягал, за да избегне румънските междуособици и след като съществуването му е издадено на вожда от близкия  приятел на Иван Касабов Диамандиев.

Лидерът е бесен, че е пренебрегнат и атакува Касабов с цветиста ругатня – „Абе какви лайна сте забъркали вие, съставили сте не знам какви комитети да освобождавате България!”

За предателството си Диамандиев е трябвало да бъде ликвидиран, но Касабов го пощадява.

Въпреки това след големия скандал Иван Касабов прекъсва връзките си с Раковски, който умира на 9 октомври 1867 г.

Под давлението на руския генерален консул в Букурещ Офенберг комитетът ограничава дейността си, а Касабов се премества в Плоещ и става учител. Тук се запознава с члена на местната революционна структура Пандели Кисимов, автор на брошурата „България пред Европа” (1866) и на „Мемоар до султана” (1867).

Комитетът застава зад тези документи. Преведени на френски те са изпратени до всички важни европейски дипломатически канцеларии. Името на България се появява на първите страници на авторитетните европейски вестници, заедно с неизбежните коментари за предлагания дуализъм в духа на западноевропейския либерализъм по примера на Австро-Унгария и чрез който комитетските ръководители търсят лек за решаване кардиналните проблеми на България и Османската империя.
През есента на 1867 г. Касабов се връща в Букурещ и започва издаването на вестник „Народност” – „в духът на първий таен централен комитет.”

Още от уводната статия на първия  брой – „Политическа равносметка на българския народ за годините 1866 и 1867 г.”, излязъл на 21 октомври 1867 г., 12 дни след смъртта на Раковски, той се сбогува с четническата тактика на учителя си, застъпвайки необходимостта от революция.

Касабов отново се активизира, съживява комитетите, влиза във връзка с повечето революционни общества н Европа.

Освен това „съставих шифровка за нашите хора в България и в споразумение с някои вънкашни лица и водители на революционните дела из Европа съставихме и собен речник и тайни знакове.”

Той осъществява контакти с видните масони – революционери Мацини и Бакунин, които го приемат безрезервно като наследник на Раковски – „за много неща се допитвахме до тях и те ни даваха много добри упътвания.”

По съвет на Йон Братияну Иван Касабов преобразува комитета в по-мобилна и гъвкава структура – „Българско общество”.

Заедно с Димитър Ценович оказва финансова помощ за формирането на четата на Хаджи Димитър Асенов, написва два мемоара – до султана и европейските посланици в Цариград, снабдява четата с тях, изработва печат на българското временно правителство и подпечатва документите с него.

Той намира и изходната база за бунтовниците – чифликът на Михаил Колони, ветеран от Френската революция от 1848 г., откъдето бунтовниците  потеглят за България на 6 юли 1868 г.

Въпреки големия шум, който вдига с четата на Хаджи Димитър Асенов и Стефан Караджа, трагичният им край има тежки последици и за самия него – Братияну е принуден под османско давление да го крие в затвора, където в канцеларията на доктора Касабов изкарва два месеца. Излизайки на свобода, той продължава борбата във вестника „ по комитетските работи за въстанието”.

Точно тогава – през септември на 1868 г., Васил Левски пристига в Букурещ и се свързва с хората на Касабов и със самия него.

Касабов веднага оценява качествата на бъдещия Апостол на свободата – „Този Васил Левски в мое време беше най-верният наш агент, който ходеше в България и проповядваше въстанието. Той наистина беше единственият, най-живият и най-способният агент, който разпространяваше пропагандата на тайните съзаклятни български комитети из България лично, с живо слово и дело, а особено в Софийско, Плевенско, Ловешко и други места. Той беше рядък дух, със смел кураж, примерно действие и самоотрицание.”

На 6 юли 1869 г. настъпва  тежка криза в средите на „младите” – след ожесточена съпротива на „старите” около Христо Георгиев спира вестник „Народност”. Без вестник, без средства за съществуване и цел в живота, Касабов подава молба за румънско гражданство.

Под името Йон Касабяну той ще си изкарва прехраната като адвокат и ще търпи хулите и подигравките на своите политически противници. Преди това обаче ще възложи на Левски изграждането на революционните комитети в България, ще му разкрие шифровките си  и своите тайни структури, ще го внедри в тях, ще предаде шефския пост на Централния революционен комитет на Любен Каравелов на 1 август 1870 г. и ще дочака освобождението на България на 19 февруари 1878 г.

През 1884 г. ще стане член на Българското книжовно дружество, първообразът на БАН, ще бъде съдебен служител, противник на Стамболовия режим и подобно на някогашния си съратник  Пандели Кисимов ще живее четири години в Румъния като политически емигрант.

Ще се завърне в родината  след 19 май 1894 г., ще участва в печатни полемики (на страниците на вестник „Народни права” през 1900 г., когато вече съдейства на Либералната партия на Васил Радославов) относно ролята на неговия комитет и личното му участие в революционните борби през 60-те години на XIX век.

През 1905 г. ще издаде изключително ценните и майсторски написани с откровението си  мемоари, а на 19 юни 1911 г., в разгара на дейността на V Велико народно събрание, тихо ще си отиде от този свят.

За да остане сред родоначалниците на национално-освободителното движение. Неговото име днес е незаслужено забравено, а делото му  се нуждае от компетентно осмисляне и обективна оценка.

В категории: Новини , История , Войни за освобождение , Епопея на забравените