Нешо Бончев е виден български възрожденски деятел - просветител и публицист, оставил трайна диря с дейността си. Изявява се като преводач, превеждайки на български език произведения от античната гръцка литература, както и творби на западноевропейски и руски автори.
Житейският път на този наш възрожденец започва от китното Панагюрище на 2 февруари 1839 г. в бедно занаятчийско семейство. Въпреки бедността на родителите му, се намират пари и момчето от 1852 до 1855 г. учи в родния си град при известния по това време даскал Йордан Ненов.
След това за кратко време юношата е помощник-учител в местното училище. Тук той се запознава с Марин Дринов, като двамата си допадат и се сближават, а между тях се установява дружба и трайно приятелство.
Още като ученик Нешо Бончев е подтикнат от своя именит съгражданин Васил Чолаков да събира народни песни. По-късно той ги публикува в „Български книжици“ и „Братски труд“, а някои от тях дава на Константин Миладинов за подготвяния от него сборник с творби от народното ни творчество.
През 1858 г. панагюрският възрожденец заминава за Русия, където завършва Духовната семинария в Киев (1861 г.). и се записва да учи в Историко-филологическия факултет на Московския университет, дипломирайки се през 1866 г. Образованият младеж, наскоро след завършването си започва работа в Първа московска гимназия, а след това се прехвърля в Лазаревския институт, където преподава класически езици.
В периода 1869-1873 г. Нешо Бончев предприема дълга обиколка из българските земи, събирайки народни песни, различни документи, както и исторически паметници. След като се основава Българското книжовно дружество-БКД (дн. БАН) видният панагюрчанин е привлечен от своя приятел Марин Дринов за постоянен сътрудник на издаваното от дружеството „Переодическо списание“, където той отпечатва свои статии: „За училищата...“, „Класическите европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията им“ и др.
Към критиката си относно Пърличевия превод, отпечатана в кн. 1 от 1871 г. на „Переодическо списание“ Бончев прилага и свой превод на част от първа песен на „Илияда“. Активно сътрудничи на българските вестници „Македония“ и „Свобода“, както и на списание „Читалище“.
По време на Априлското въстание през 1876 година пангюрският публицист помества множество дописки и информации в редица руски вестници за положението в България.
През 1871 г. видният български възрожденец е избран за дописен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН).
В края на 1877 г. Нешо Бончев се разболява от туберкулоза и въпреки проведеното му лечение умира в Москва на 17 февруари 1878 г., само два дни преди подписването на Санстефанския мирен договор. Той почива твърде млад, едва навършил 39 години, оставяйки ни скромно литературно наследство-няколко статии, рецензии и преводи, но те са достатъчни за да покажат неговата изключително висока начетеност и култура.
В своите творби видният панагюрчанин воюва безкомпромисно срещу посредствеността и невежеството в изкуството и конкретно в литературата, проявявайки голяма взискателност, както и висок естетически критерий. Бончев развива тезата, че за да върви напред нашия народ трябва да опознае и използва опита на напредналите култури, както и да се приобщи към европейските културни ценности.
С дейността си като преводач той допринася за навлизането на европейската и руска литература у нас, като пръв превежда на български език драмата на Шилер „Разбойници“ (1870г.) и повестта на Гогол „Тарас Булба“ (1872 г.).
