Макар в Търново да се събира цветът на българската възрожденска интелигенция, по време на дебатите депутати си викали и дори си разменяли плесници
Автор: Дина Харизанова
На 10 февруари 1879 г. в салона на бившия турски конак в Търново на трибуната бавно се изкачва престарелият Видински митрополит и бивш екзарх Антим І и с разтреперан глас обявява „Събора" за открит.
Става въпрос всъщност за Учредителното събрание, което съгласно чл. 4 на Берлинския договор се нарича официално „Събрание на именити люде".
На 16 април звънецът, донесен от Персия, забива, за да даде старт на приемането на Търновската конституция, която се състои от 22 глави и 169 члена. Тази дата днес се отбелязва като Ден на Конституцията и празник на българските юристи.
Кои са били тези „именити люде", положили подписа си под първата ни Конституция. В основния състав на депутатите влизат представители на висшето духовенство - екзархът, митрополитите и управниците на епархии, както и гръцкият митрополит на Варненската епархия - общо 11 души; видинският мюфтия и софийският равин - 2 души; председателите на съдилищата в България, председателите на окръжните и градските общински съвети - всичко 105 души.
Но с одобрението на император Александър ІІ княз Дондуков-Корсаков допълва този състав с „избрани от населението на 10 000 души по един депутат" - общо 87 човека. Към тях са прибавени още няколко образовани българи, както и представители на някои български дружества. Така общият брой на народните представители става 231 души, но той се запазва само в първите заседания. След това в залата се събират 229 народни избраници.
Това е цветът на българската възрожденска интелигенция. 63 са участници в революционните борби. Сред тях са Кирияк Цанков, Марин Поплуканов, съратникът на Левски Димитър Пъшков и др.
Най-възрастният делегат на Великото народно събрание е Янаки Комнино, който умира през 1903 г. на 115 години.
Сред другите мъже, подписали Търновската конституция, е Георги Кирков, който по-късно се заема със създаването на държавната печатница и печатането на първите пари в България.
Илия Игнатов пък застава в основата на почти всички идеи на държавата за управление на горското богатство.
Най-мразената личност в първия парламент е Хаджи Иванчо Пенчович, макар и най-образованият и опитен български политик в следосвобожденска България. Причината за лошите чувства към него било участието му в комисията по разследването на Левски, макар не той да е подписал смъртната присъда на Апостола.
Както изтъква проф. д. и. н. Милко Палангурски, автор на първата по рода си енциклопедия, посветена на „строителите" на съвременната българска държава - „Учредителите", бащите на Търновската конституция са издигали над всичко българския интерес.
Една дузина са депутатите, които не подписват конституцията. Това са консерватори, които не могат да преглътнат загубата по време на дебатите. Води ги Симеон Варненски, единственият митрополит, който не слага параф под историческия документ. Сред другите са д-р Георги Вълкович, един от бъдещите големи български дипломати, д-р Парушев от Шумен, Илия Цанов - защитникът на Ботев и брат на Найчо Цанов, впоследствие един от големите министри на външните работи.
Сблъсъкът между либерали и консерватори достига своята кулминация на 27 март 1879 г. при обсъждането на чл. 78 от проекта. "Представителството на България се заключава в Народно събрание, което бива 1. Обикновено и 2. Велико". Консерваторите искат да има Сенат, но след речите на Тодор Икономов и П. Р. Славейков предложението им се отхвърля и те напускат събранието, обидени от поведението на мнозинството, като почти провалят приемането на конституцията.
В Учредителното събрание е нямало стенографи. На него са водени съкратени протоколи. Но от сведенията на съвременниците е известно, че дебатите в него са протичали доста бурно.
Както пише Симеон Радев в „Строителите на съвременна България": „Цанков и Греков, и двамата с лют нрав, се упрекваха взаимно в недобросъвестност и викаха един другиму: "Лъжец!" Цели 4 часа – от 11 ½ сутрин до 3 ½ подир пладне – се минаха в тия забъркани и гневни прения".
В книгата си „Стефан Стамболов и новейшата ни история" Димитър Маринов пък свидетелства, че в един момент шумът в залата се усилил дотолкова, „щото нищо не се чуваше: всички викаха, станали на крака, а по някои места се дадоха и по някоя плесница".
Може и да са се карали и вдигали врява до Бога, но в крайна сметка тогавашните ни народни избранници приемат една много цивилизована и напредничава конституция.
Съгласно нейните членове, „всички родени в България, които не са приели друго поданство, също и ония, които родени другаде от родители, български поданици, броят се поданици на Българското княжество".
За да се отречеш от българското си поданство, трябва да си отслужил военната си служба и да си изпълнил „другите си длъжности спрямо Държавата" съгласно „особен закон", който депутатите решават да бъде изработен.
В Българското княжество, съгласно основния му закон, не могат да съществуват „титли за благородство и други отличия, също и ордени"! На княза е предоставено правото „да отреди един знак за действително отличие в време на война и само за военни лица".
Конституцията налага и пълна свобода на печата. „Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите".
Освен това на жителите на Българското княжество е гарантирано правото „да се събират мирно и без оръжие, за да обсъждат всекакви въпроси, без да искат по-напред за това дозволение".
