На 2 май се навършват 75 години от смъртта на дългогодишния университетски преподавател и изследовател на редица средновековни археологически паметници
Автор: Атанас Коев
На 2 май се навършват 75 години от смъртта на видния български историк проф. Петър Мутафчиев. В продължение на шест години той ръководи Катедрата по история на Византия и източноевропейските народи на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Бъдещият учен започва земния си път на 4 юли 1883 г. в габровското село Боженци. Начално образование получава в Габрово, а след това учи последователно в Плевенската и в Русенската гимназия. Дипломира се през 1901 г. и е назначен за учител в плевенското село Пелишит, където учителства в периода 1901-1906 г.
След като завършва специалността история и география на Историко-филологическия факултет на столичната Алма матер, на 20 септември 1910 г. той е назначен за уредник в Средновековния отдел на Народния археологически музей в София, където работи в продължение на десет години.
Междувременно, през 1911 г. е призован в редовете на българската армия, за да отбие редовната си военна служба. Така ученият взима участие в двете Балкански войни (1912-1913 г.).
На 9 септември 1913 г. е ранен и след като е излекуван се завръща в столицата, подновявайки работата си в Археологическия музей. Постепенно насочва усилията си към задълбоченото изучаване на редица средновековни археологически паметници – църкви, манастири, крепости и др.
През есента на 1914 г. се явява на конкурс и спечелва стипендия за специализация в Германия, но избухването на Първата световна война, което попречва на заминаването му в чужбина.
В края на 1915 г. запасният подпоручик Мутафчиев отново е призован в редовете на българската войска и като офицер от 42-ри пехотен полк участва в редица сражения, проявявайки в много случаи завидни самообладание и храброст.
Особенно се отличва в сраженията с румънските части при Тутракан на 6 септември 1916 г. След края на световния конфликт е демобилизиран и се завръща в Народния археологически музей.
В началото на 1920 г. изявеният български историк постъпва на работа в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, като наскоро след това е изпратен в Германия, където специализира византийска история и гръцка палеография в Института по византология и новогръцка филология към Мюнхенския университет, под ръководството на видния немски византолог проф. Август Хайзенберг.
През 1923 г. Мутафчиев се заръща в България и е избран за доцент, а от 1937 г. е професор по история на Византия и Източна Европа, като за около година е декан на Историко-филологическия факултет на Софийския университет.
През 1937 г. той оглавява Катедрата по история на Византия и източноевропейските народи, оставайки на този пост до края на живота си.
През 1937 г. е избран за действителен член на БАН. Научните му интереси са насочени предимно към проблемите на средновековната българска история, както и към историята на Византия. Трудовете му се отличават с голяма документална основа и задълбочена трактовка на разглежданите събития.
Видният български историк умира на 2 май 1943 г. в София, оставяйки ни богато научно наследство. По-важни негови трудове са: „Владетелите на Просек“ (1913 г.), „Стари друмове и пътища по долината на Струма и Тополница“ (1915 г.), „Боженският надпис“ (1921 г.), „Българи и румъни в историята на дунавските земи“ (1927 г.), „Произходът на Асеневци“(1928 г.) и , „История на българския народ“, която излиза в два тома през 1943 г.
Проф. Петър Мутафчиев е баща на автора на исторически романи и учен османист Вера Мутафчиева и на физикохимика Боян Мутафчиев.
