Клането е по-жестоко и от Баташкото. Това се случва буквално дни преди руските войски, предвождани от генерал Александър Лермонтов, да освободят Бургас и да поемат към изстрадала Странджа
Автор: Севдалина Пенева
На 1 януари 1878 г. камбаните на храма в Момина църква бият на тревога. Времената в тази част на Странджа са тревожни, турци и черкези от освободените в Северна и Централна България бягат към Одрин. По пътя си плячкосват българските села, изнасилват жените, ограбват богатите, избиват мъжете, отвличат децата. Хората в Казъклисе (тогавашното име на Момина църква) знаят това и живеят в страх.
В злокобния първи ден на годината идва вестта – турски кервани са се насочили към селото и всеки момент ще влязат в него. Време за организирано бягство няма. Ужасени, цели семейства хукват с децата си с надежда да намерят укритие в близките гори. Но се оказва, че са закъснели...
Въоръжени до зъби, черкезите нападат и убиват кой където настигнат. Без милост посичат, изгарят, измъчват до смърт. Жертвите за 273 души. Оцелелите дълго време не могат да прежалят близките си и никога не забравят за преживяния кошмар.
Един от очевидците на клането, което по-късно краеведите сравняват с Баташкото, се казва Иван Колев. Неговите спомени записва учителят Мильо Атанасов Милев (1902 – 1977). Записките на даскал Милев пък са разчетени и подготвени за печат от Михо Червенков. Сборникът се казва „Исторически очерк за село Момина църква” и е отпечатан със средства, набрани от Инициативен комитет в селото, начело с кмета Огнян Огнянов.
Книгата няма корична цена, тя се разпространява само сред приятели на Момина църква.
Ето какво е записал Мильо Милев, чуто от Иван Колев:
„Бях на 24 години, ерген, беден и хорски чирак, на утрото след навлизането на черкезите в селото. Те по двама – по трима, въоръжени, тръгваха от къща на къща да хванат де когото сварят и чрез тежки изтезания да му вземат парите, а ако нямаше, да посочи богатите и по-заможните хора в селото.
Цялото село ехтеше от плач, викове и отчаяни молби към немилостивите мъчители.
Бяха хванати доста заможни хора и измъчвани чрез горене с нажежено желязо, докато не им вземат парите.
Така бе измъчен Стоян Праматаров и като не получиха нищо, заедно с жена му ги убиха чрез съсичане.
Почти цялото население от възрастни мъже беше избягало, бяха останали само жени и деца, затворени тук-таме в някои къщи. Времето беше много лошо, заледено и снежно. Мъжете в гората палеха огньове да се сгреят и така турците ги намираха и ги посичаха.”
Това се случва буквално дни преди руските войски, предвождани от генерал Александър Лермонтов, да освободят Бургас и да поемат към изстрадала Странджа, за да влязат победоносно в Момина църква. Която по това време още погребва зверски избитите си чеда.
Кметът на Момина Църква Огнян Огнянов
Тази история, позабравена през последните години, бе припомнена от същия Инициативен комитет, издал записките на даскал Мильо. Със средства, набрани от дарения, комитетът вдигна паметник в памет на загиналите 273 жители на Момина църква.
Паметният знак е поставен на площада в селото. Той бе официално открит на 29 септември, по време на ежегодния събор на Момина църква.
Храм "Света Петка"
По време на церемонията кметът Огнянов огласи следващата задача пред Инициативния комитет – да ремонтира църквата „Света Петка”, построена през 1892 г. Храмът е в окаяно състояние, покривът му пропада и от съображение за сигурност стои заключен.
Първият български президент Желю Желев се изцепи на времето че не е имало турско робство а е имало само турско присъствие в България.И след него всички политици и някои историци тръгнаха да му пригласят.А като четем за тези зверства които са вършели турците спрямо българите цели 5 века, голям срам е да се говори за турско присъствие само.Било е жестоко турско робство, но ние българите сме корав народ и сме издържали.
