В днешния ден, по повод неговата 184-годишнина, искаме да припомним на българските читатели изключително родолюбивата му статия „За езика”, написана с толкова много болка и любов към българската книжовност
Автор: Янко Крумов
Любен Каравелов е един от най-видните радетели на българския дух и един от най-пламенните патриоти на България. Когато през 1878 година, по време на Руско-турската война пристига в родния град с двама руски офицери, първото нещо, което прави, е да отиде в училището, където намира стара, оръфана карта на балканския полуостров.
От нея той откъсва малко парче, което прибира в портфейла си. На спътниците си обяснява, че е откъснал от картата мястото на България, което за него е светиня и го е прибрал като талисман.
Целият му житейски път сякаш е белязан от тая светиня, от това преклонение към Родината. Сърцето му е пълно с революционни идеи и дълбоко възмущение към всеки, тъпкал народа му. След Освобождението на България, Каравелов се заема да образова народа си, като започва да печата изданието „Знание”.
Каравелов е роден на 7 ноември през 1834 г. В днешния ден, по повод неговата 184-годишнина, искаме да припомним на българските читатели изключително родолюбивата му статия „За езика”, написана с толкова много болка и любов към българската книжовност и публикувана в бр. 16 на в. „Свобода” през отколешната 1870 г.
За езика
В последньото време твърде често се печатат в българските цариградски вестници, а особено в „Право”, статии за езикът и това ме накара да река и аз нещо за тоя предмет и за българското правописание.
Всеки народ трябва да се хвали със своя език, трябва да открива и да се опознава с неговите богатства, а ние, българите, вървим наопъки.
Българският народ 500 години е живял под турско робство, преживял е и престрадал е твърде много, а затова е преживял и престрадал и езикът му: в езикът, като в огледало се види самия народ със своите достойнства, със своите погрешки, със своето образование и понятия, с една дума, езикът и народните песни са копие, което изображява самият народ и неговата история.
Затова нашите учени мъже трябва да вървят по духът на народният език или по самият народ, защото езикът е оная сила, която отличава българинът от турчинът или от гъркът и казва му: „Ти си българин”.
А що видиме ние? – Нашите учени викат, че езикът ни бил развален и че трябвало да се поправи (чегато г. Михайловски или г. Безсонов са в състояние да изправят народът, историята му, животът му или езикът му, ако само тия да би били и наистина развалени), да се прекрои и тогава българите да направят един книжовен език (??!), на когото да пишат нашите български книги.
Трябва да разбереме, че езикът е майка на граматиката, а не граматиката – на езикът: граматиката е история или закон на езикът, и затова граматиките трябва да се съставляват според свойството и духът на езиците, а не да се правят по главата на г.г. Герова, Груева, Момчилова, Богорова и др.
Който иска да напише граматика за българският език, той трябва да тури за основа живият български език, който се говори днес в България, а не сам да прави правила за българската граматика.
Най-първата наша обязаност е да изучиме всичките български местни наречия, да направиме български речник и да опишем духът на нашият език, па после да се завземеме да изчистиме чуждите боклуци, т.е. турските, гръцките, руските и черковно-славянските думи и да ги замениме с български, както ги е учувал народът от толкова години.
Ние сме българи, затова и езикът ни трябва да бъде български. Аз съм уверен, че българите дотогава няма да имат един книжевен език, докато учените не захванат да пишат по народният говор и докога не разберат, че тия не са ни старославяни, ни новославяни, а българи.
Истина, че да изучи човек всичките български наречия и да опише положението или правилата на българският език е твърде тежко, но трудът му ще бъде най-славен и най-безсмъртен. Блазе им на онези мъже, които взимат тази тежка работа върху си и я довършват както трябва.
В историята на българската книжевност ще останат имената не на тия учени, които вземат и побългаряват руската Востоковска граматика (Груев и Геров) за българите; а онези, които изпитат и опишат живият език по всички български околии в България, Тракия и Македония.
Колкото за правописанието, то трябва да се пише с толкова букви, с колкото е потребно: нито с повече, нито с по-малко. За един глас не трябва да се пишат три гласни букви, защото туй не само че не докарва някаква полза на езикът, а плаши децата с непотребни мъчнотии.
На тази твърде важна работа трябва нашите учени да дадат всичките си мисли, но трябва да ги дават с философическа безпристрастност, а не с ръждиви стари понятия и фанатизъм, защото в такъв случай само можеме тури на тази работа една добра основа.
* Каравелов е роден на 7 ноември през 1834 г. в Копривщица в богато бегликчийско семейство. Първоначално учи в местното килийно училище, а след това във взаимното училище в града. Чрез посредничеството на Н. Геров през 1857 г. заминава за Русия. В Москва започва да посещава лекциите в Историко-филологическия факултет на Московския университет.
Десетгодишният престой в Русия е изключително важен за идейно-политическото му съзряване на Каравелов. Тук той се запознава с идеолозите на ранното славянофилство, които разработват нова програма за бъдещето на западните и южните славяни. Каравелов възприема идеята за обединението на южните славяни, което обединение той преценява като решаващо условие за освобождението на българите от османско робство.
В същото време будният българин се запознава и с идеите на руските революционери-демократи А. Херцен и Н. Чернишевски. Възможността да общува с различни политически среди в Русия му дава възможност да взаимства по нещо от всички. В резултат на това Каравелов се оформя не само като славянофил, но и като просветител и революционер-демократ.
През 1867 г. заминава за Белград като кореспондент на в. „Голос“ и там се сближава със сръбската либерална младеж. В края на годината е изгонен от Сърбия, като преди това за по-малко от година попада в затвора. След това за кратко пребивава в Нови Сад — Австро-Унгария, където продължава да заимства идеи от големите европейски мислители - английските историци Бокл и Маколей, френския философ Огюст Конт.
През пролетта на 1869 г. Каравелов се установява в Букурещ. Тук започва да издава в. „Свобода“, който дава живот и на нова политическа организация — БРЦК, начело на която застава самият Каравелов.
Програмата на БРЦК определя двата неприятеля на българския народ — турското правителство и гръцкото духовенство, а нейно верую е, че свободата може да бъде извоювана само ако народът се надява на своите собствени сили и „не чакаме помощ и поддръжка нито от една европейска държава…“
Революционната пропаганда, осъществявана от Л. Каравелов и неговия вестник „Свобода“, има изключително значение за развитието на българското националноосвободително движение.
След трагичната гибел на апостола на свободата Васил Левски, Любен Каравелов ревизира своите младежки революционни възгледи. Започва да издава в. „Независимост“, списанието „Знание“, научно-популярни книги и сборници. Сред най-известните творби на Каравелов са „Три картини из българския живот“ („Маминото детенце“, „Прогресист“ и „Извънреден родолюбец“), повестите „Хаджи Ничо“ и „Децата не приличат на бащите си“.
Умира в Русе от туберкулоза на 21 януари 1879 година.
