Ако някой завижда и злорадства, той не чувства Христа в своя живот
Автор: протойерей Фьодор Бородин
Благодарна наричаме тази реакция, при която човек приема Божия промисъл за себе си и ближните, когато се радва за другите и благодари за себе си.
Състоянието на благодарност за даровете, които Бог лично те е удостоил да приемеш, е свидетелство, че си усвоил тези дарове, че те са от полза за теб. Господ умножава даровете на благодарния. Ако човек е бил верен в малкото, приел го е, съгласил се е и не е възроптал, тогава може да му се даде и нещо по-голямо.
Ако човек завижда, значи не приема Божията воля. Обикновено завистта е тясно свързана с ропота. А кога аз роптая? Когато не съм съгласен с това, което ми е дал Бог. А завиждам, когато не съм съгласен с това, което Той е дал другиму - повече отколкото на мен. Излиза, че отхвърлям Бога.
Зад завистта обикновено се крие злорадството - когато на другия му е зле, на мен ми става добре. Злорадството е такова качество, което свидетелства за това, че аз не познавам Бог, не съм се запознал с Него.
Ако някой завижда и злорадства, той не чувства Христа в своя живот. Нещо повече - завистта разрушава човешкия живот. Когато човек не приема Божия промисъл - даровете от Бога, Той си ги взима: „защото, който има, нему ще се даде и ще му се преумножи; а който няма, и това, що има, ще му се отнеме" (Мат.12:13). Обикновено на завистливите не им се случва нищо хубаво в житейски план. Все има нещо, което да не върви.
В Свещеното Писание Соломон много точно казва, че „завистта е гнилост на костите" (Притчи. 14:30). Основа на човешката плът е костта - всичко е построено на нея. И ето тази основа започва да гние. Появява се като тумор, от който костите започват да се разрушават. Завистта разрушава живота на човека.
Всичко започва от това, че на завистника житието му е тежко и горчиво. Той може да притежава някои неща и често пъти повече от живеещите около него, но му се струва, че или на някой колата му е по-качествена, или домът му по-голям и му се иска да има същото.
Такъв човек е далеч от Господа, той не Го чувства, не Го разбира. Аз мисля, че при приемането на даровете Божии, за тяхното правилно усвояване е много важно с упование да произнасяме думите на молитвата: „Като поменем заедно с всички светии пресветата, пречиста, преблагословена, славна наша Владичица Богородица и Приснодева Мария, нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем". Това означава, че себе си и окръжаващите ни хора поверяваме на Господ и сме длъжни с радост да приемаме всичко, което ни се дава от Него.
За да се преодолее завистта има един прост съвет - да се погледне към тези, на които действително им е по-зле. Например, може да си представим какво би било с всички нас, вярващите, преди 80 години, във времената на големия терор. Болшинството порядъчни вярващи хора биха изпитали горчиви лишения. Най-вероятно биха били разлъчени със своите близки.
Знаем множество истории от онези години, когато бащата бивал заточен, майката - депортирана, а децата със сменени фамилии бивали разпращани по различни детски домове, за да не се открият никога повече. И какво е чувствала жената, знаеща, че мъжът й е осъден на „10 години без право на кореспонденция", да му изпраща колети и едва след десетилетия да узнае, че той още тогава е бил разстрелян.
Децата растат, учат се в училище и постепенно се отделят от баща си, който е „враг на народа", без да е виновен в каквото и да било.
Сега ние, ако искаме, имаме възможността да посещаваме храмове и манастири и да се молим спокойно.
Когато вярващ човек завижда, той на себе си вътрешно показва колко е отдалечен от Бога. Завистникът се радва, когато служи като повод за завист от страна на другите. Той не изпитва никакъв срам от тези, които в нещо живеят по-зле от него, напротив, дори се радва. Социалните мрежи са пълни с изложени на всеобщо обозрение снимки: „Ето, вижте как почивахме, каква кола имаме!.." Защо трябва да изкушаваме другите хора, вместо да благодарим на Бога за това, което ни е дал?
Преди двадесетина години бях на екскурзия в един дендрариум в Ялта. Беше много горещо. От мириса на смолите и от жегата към края на екскурзията бяхме вече много изморени. Искаше ни се да легнем и да заспим.
Ексурзоводката, виждайки това, ни разказа как веднъж огромната туристическа група, която тя водела, се „вкиснала" по същия начин, освен един осемдесетгодишен старец. Той бил бодър, задавал въпроси, разглеждал всичко с интерес, едва ли не тичал, вместо да ходи. Млад и здрав на вид мъж му задал въпроса как успява да съхрани силите и бодростта си в тази преклонна възраст, а старецът отговорил: „По-малко яж и никога не завиждай!".
