Мит е, че САЩ и Англия са били готови да защитават България за включване в тяхната зона
Автор: Борислав Гърдев
След провала на немското настъпление на Курската дъга, започнало на 5 юли 1943 г. и приключило седмица по-късно, и свалянето на Бенито Мусолини от власт на 25 юли 1943 г., заменен от Пиетро Бадолио, у нас за част от управляващия елит и най-вече за цар Борис III става ясно, че трябва да се направи сериозно усилие за излизане на страната от съюза с фашисткия райх, политащ вече в пропастта.
Август 1943 г. е най-важният месец в историята на царство България, след който вече е ясно, че родината ни ще поеме по нов път.
На 22 юли, на път за Берлин от Атина, в София пребивава шефът на германското разузнаване адмирал Вилхелм Канарис, който при срещата си с българския владетел „се изпуска” и му съобщава свръхсекретната информация, че се подготвя атентат срещу „тримата глупаци”, както Хитлер нарича Рузвелт, Чърчил и Сталин, и че той е планиран за Техеранската среща, която се очертава да се проведе между 28 ноември и 1 декември 1943 г.
Всъщност Канарис си е направил добре сметката.
Той очаква бонуси лично за себе си от американския резидент в Швейцария Алън Дълес, с когото царят контактува чрез посланика ни в Берн Георги Кьосеиванов, бивш шеф на неговата канцелария и ексминистър-председател.
Борис III обаче има своя стратегия. Той решава да уведоми за готвените атентати самия съветски лидер Йосиф Сталин. На 9 август царят е поканен от пълномощния министър на райха Адолф Бекерле за среща с Хитлер, насрочена за петък, 13 август 1943 г.
Като изявен фаталист Кобургът отлага разговорите с един ден и се решава на дързък ход – да отлети за Москва.
В разигралия се на 10 август екшън царят, преоблечен като резервен пилот от летище Божурище, се качва в самолет „Юнкерс – 52” , в който за Анкара летят 20 немски летци.
Следва „малка повреда” и принудително кацане на резервно летище край Истанбул, където веднага е прехвърлен на руски самолет, посрещнат лично от съветския посланик в Турция Виноградов, а след това отлита до Кавказ.Оттам с трети самолет монархът пристига в Москва на 11 август.
Същата вечер в присъствието на Георги Димитров се осъществява свърхсекретната му среща със Сталин. На нея монархът съобщава за готвения атентат срещу съветския лидер, като в замяна иска след евентуална съветска окупация на България да не се извършват репресии срещу членове на царската фамилия.
Той разчита и на това, че съдейства за освобождаването на Димитров от Лайпциг на 27 февруари 1934 г., че е помогнал за установяване на дипломатически отношения със СССР на 23 юли 1934 г., и че България не е във война със Съветския съюз.
Сталин посочва, че няма пречки социализмът временно да запази монархията, обещава да няма репресии срещу фамилията, но отбелязва, че Борис III ще трябва да отговаря затова, че като съюзник на Хитлер е подпомагал Германия във войната й със СССР.
Унил, царят се прибира с турски самолет до Истанбул, а след това „с чуждо лице“ продължава с влак до София.
Впоследствие, след съветската инвазия у нас на 5 септември 1944 г. Йосиф Сталин частично изпълнява обещанието си (Маршал Толбухин, командващият III Украински фронт, носи два букета цветя на овдовялата царица, принц Кирил е убит на 1 февруари 1945 г., на 24 април 1946 г. тялото на починалия монарх е изнесено от Рилския манастир, като съществува мнение, че не е взривено, а изпратено в секретно хранилище в Москва , до 8 септември 1946 г. страната е монархия, а след проведения плебисцит на същия ден, царица Йоана, княгиня Мария Луиза и малолетният цар Симеон II напускат държавата на 16 септември с влак, натъпкан с 12 вагона ценности - в посока Египет и с чек от 1 млн. долара, получен от Добри Терпешев!).
Цар Борис III се завръща инкогнито в София на фаталната дата 13 август, като на следващия ден е вече в Берлин.
Срещата му с Хитлер е драматична и емоционална. Той устоява на натиска на фюрера и не се съгласява да изпрати български войски на Източния фронт, оправдавайки се с многото „шумкари” у нас, но същевременно е неприятно изненадан, че свръхтайното писмо, изпратено от него предната седмица с дипломаническата поща през Истанбул до британския крал, с което го уведомява, че търси начин за завой към съюзниците, е попаднало на бюрото на фюрера.
Адолф Хитлер е бесен и обвинява монарха в предателство. Същевременно използва момента да изтръгне съгласието на царя за създаването на велика Албания в състава на Райха, с автономни права в рамките на България, подобно на Чехия и Моравия.
На 15 август 1943 г. Борис III се прибира в София. Последната му среща с чуждестранен дипломат е на 16 август с посланика на Хърватско д-р Владимир Жидовиц. На нея цар той моли амбасадора да предаде на англо-американците, че отказва сътрудничество с тях, тъй като „днес всеки антигермански преврат е безсмислен”.
Дали е бил искрен нашият владетел?
Добре е да се припомни, че преди московската и берлинската авантюра, той привиква в София на последна среща „дълбоката си резерва” Георги Кьосеиванов. Контактът между двамата продължава от 5 до 8 август 1943 г., ден след като монархът сондира Кръстю Пастухов за „един по-умерен кабинет”.
Кьосеиванов и Кобургът дълго умуват, търсят възможност за включване на експремиера в бъдещ кабинет и пресмятат всички „за” и „против” завоя и евентуалният преврат в италиански стил, но до конкретно решение не стигат.
Царят вижда, че ситуацията в България е коренно различна от италианската, че България е заобиколена от окупирани от германските войски държави, които хазяйничат у нас; че позициите на Александър Цанков и Богдан Филов – най-изтъкнатите германофили – са много силни; че армията все още живее с илюзията за осъщественото с германска помощ на 19 април 1941 „обединение”.
И въпреки това монархът предприема още един неочакван ход. На 22 август той привиква в Царска Бистрица военния министър ген. Никола Михов във връзка със започващите на другия ден маневри с участието на 4 дивизии и 40 000 души. Дали това не е била преторианската гвардия на Борис III, с която той е готвел държавния преврат?
На 23 август обаче той се разболява и пет дни по-късно умира от инфаркт, отнасяйки всички свои тайни в гроба.
През същия месец се активизират и американците. На 2 август Уйлям Донован, шеф на Офиса на Стратегическите служби, внася до началника на генералния щаб на армията ген. Джордж Маршал меморандум, озаглавен „План на ОСС за откъсване на България от Оста.”
На 18 август американското военно ръководство стига до извода, че въпреки че излизането на България от Оста е желателно, не трябва да бъдат предприемани действия, които да ангажират големи американски ресурси, намаляващи потенциала да бъдещата инвазия в Западна Европа.
На 20 август Донован изготвя възражение, в което настоява „ в съгласие с Великобритания и СССР, да окажат на Румъния, Унгария и България известен дискретен натиск, който да накара тези страни да излязат от войната или поне да затрудни отношенията в Оста”. И същевременно лансира „Проект К.”, предвиждащ преки контакти с българския представител и царски емисар Анджело Куюмджийски в Истанбул.
Мисията на Куюмджийски включва необходимостта от воденето на преговори с официални представители.
Българо-американските контакти се развиват добре до 19 март 1944 г., когато германците окупират Унгария.
Родният ни елит се уплашва от подобна перспектива и забавя фатално разговорите до 29 август 1944 г., когато нашата делегация, водена от Стойчо Мошанов, пристига в Истанбул за продължаване на преговорите, стартирали на 1 септември и приключили със съветското нахлуване и установяването правителството на ОФ на 9 септември 1944 г.
Любопитна е позицията на Великобритания. В мемоар до Държавния департамент на САЩ английското посолство във Вашингтон се дистанцира от усилията на Донован за сделка с цар Борис, тъй като „всеки опит да му се окаже подкрепа с надежда за отделяне на България от Оста, най-вероятно ще се провали и ние просто ще се компрометираме в очите на нашите балкански съюзници и пред света, а освен това ще натрупаме неизчислими трудности в нашите планове за Югоизточна Европа”.
И още нещо – мит е, че САЩ и Англия са били готови да защитават България за включване в тяхната зона.
След верноподанически обявената от правителството на Филов на 13 декември 1941 г. „символична” война на западните съюзници, те са искали Южна България да се даде на Гърция, а остатъчна Северна България, заедно със столицата и Софийска област, да бъде протекторат едновременно на трите страни – победителки!
Стойчо Мошанов не е можел да подпише подобен срамен и унизителен вердикт. Интуицията на монарха, че ще попаднем в съветската зона, се оказва вярна. И става така, че държавата ни влиза в нея, но си запазва територията – включително и придобитата на 7 септември 1940 г. Южна Добруджа .
Думите на съветския външен министър Вячеслав Молотов, казани на 11 октомври 1946 г. по време на Парижката мирна конференция – „Българи, бъдете спокойни. Вашите граници ще останат непокътнати”, са потвърдени впоследствие с подписания на 10 февруари 1947 г. мирен договор.
