Силвия и Димитър Узунови отглеждат своите градини по метода на пермакултурите
Автор: Диана Славчева
В последните години на нашата трапеза се появиха не едно и две екзотични растения, внос от далечни страни. Но едно младо българско семейство доказва, че някои от тях могат да растат и по нашите ширини. Силвия и Димитър Узунови са собственици на биоферма край бургаското село Росен, в която наред с традиционните култури, отглеждат кейл, манголд и лофант.
Ако опакованите и етикирани витамини в аптеката могат да бъдат представени с един единствен природен продукт, то това щеше да е кейл. Той справедливо може да се нарече суперхрана заради високата си антиоксидантна активност.
Със съдържанието на сулфорафан, кейлът предпазва от рак на простатата и дебелото черво. Проучвания са установили, че също така притежава свойства, улесняващи задръстванията от секрети в белите дробове. Полезен е за стомаха, черния дроб и имунната система. Съдържа лутеин и зеаксантин, които помагат за предпазване на очите от дегенерация.
Вегетарианците с успех заменят месото с кейла, тъй като от него може да си набавят в достатъчни количества желязо, протеини и калций.
Манголдът пък е братовчед на спанака, но разлика от него, може да се отглежда целогодишно. Той бива няколко вида – с червени, с жълти и с бели дръжки, които също се използват в кулинарията.
Оказва се, че лофантът, от който се приготвя невероятно ароматен и много полезен чай, във фермата край с. Росен се засажда със съвсем друго предназначение. Като изявено медоносно растение, неговите цветове привличат тук пчелите, които опрашват насажденията. В същото време неговият анасонов аромат прогонва надалеч вредителите.
Но най-важното е, че Силвия и Димитър отглеждат в своите градини така наречените пермакултури. „Пермакултурата ни учи как да живеем и работим в сътрудничество с природата, а не срещу нея. Това не е земеделски метод, а философия и начин на живот", подчертава Димитър.
На пръв поглед градината им изглежда разхвърляна, но всъщност тя е много добре подредена и всяко нещо в нея е засадено където трябва и има причина да е точно там.
И Силвия, и Димитър са завършили специалност „Горско стопанство“ в Лесотехническия университет и като лесовъди много добре знаят, че в природата монокултури не съществуват, просто защото не могат да оцелеят.
„Една гора е съставена от много видове – и дървета, и храсти, и тревички... И нашата цел е да създадем поликултури, за разлика от конвенционалното земеделие, което създава монокултури. Има растения, които се обичат и си помагат, като растат заедно, има и такива, които не се понасят и не трябва да се засаждат едно до друго. Също като при хората“ – вметва Димитър.
По метода на пермакултурите растенията се засаждат на гилдии. Първата такава известна гилдия е измислена от индианците и е известна като „Три сестри“. Тези „сестри“ са: боб, царевица и тиква. Фасулът използва царевичните стъбла като опора, а големите листа на тиквата задържат почвената влага и спират избуяването на плевели. Така трите растения взаимно са си от помощ.
Друг пример е засаждането в съседство на моркови и чесън или лук. Мирисът на морковите пропъжда чесновата муха, а съответно миризмата на чесъна пъди морковената муха. При това двата вида могат да виреят в съседство, без да се конкурират едно друго за хранителни вещества.
Друга любопитна подробност е, че в биофермата на Силвия и Димитър не се оре и не се пръска с пестициди. В нея всичко се извършва в сътрудничество с природата.
„При нас да ореш земята е противопоказно. Една земя е плодородна, когато е жива, а с оранта тя се умъртвява. Почвата е пълна с живот, който обича да е на хладно, тъмно и влажно, а когато се изоре, всички тези полезни за почвеното плодородие организми биват изложени на слънце и вятър“ – обяснява Димитър.
Той разказва, че в тяхната ферма земята се покрива (мулчира) с дебел поне 30 сантиметра пласт слама. Нейната роля е да задържа влагата и да спира растежа на плевелите. Освен това тя спира водните пари. Иначе, когато водата от почвата се изпарява, тя се задържа по долните страни на листата на културните насаждения и така се създават благоприятни условия за развитието на вредители и различни болести по растенията.
Най-накрая, макар и бавно, тази слама угнива и се превръща в компост, който наторява отглежданите зеленчуци.
„Това е както в една гора – отново преви сравнение с лесовъдната си практика Димитър. – В една гора няма да видите гола земя със сигурност. Тя ще бъде покрита с листа, със сламки, с шума, с клечки... И те с времето стават на компост. Затова най-горният пласт винаги е най-рохкият и най-плодородният. А той е такъв, за да може, когато падне там семката, да поникне и новото растение да има рязък старт“ – разяснява тайните на биоземеделието младият фермер.
В градината на младото семейство може да се видят и кокошки. Но тяхната роля не се изчерпва само със снасянето на яйца. Те са едни от най-активните работнички във фермата. Ден след ден, бавно и полека тяхната дружина бива пускана в даден участък, ограден с ниска мрежа, където изкълвава ненужната тревичка, поглъщайки лаково личинките и яйцата на вредителите в почвата, като успоредно с това разрохкват земята, ринейки с крака в търсене на лакомства.
Всъщност това, което Димитър и съпругата му правят, не е нещо ново, някаква модерна иновация, а са едни стари знания, които пермакултурното земеделие просто припомня днес.
И затова собствениците на фермата край бургаското село Росен са категорични, че това, което прилагат в своята практика, не е земеделски метод, а философия и начин на живот. И затова в своето ежедневие те се доверяват изцяло на силата и мъдростта на природата.
