За „Засукан свят“, с който преди броени дни бе открита Киномания в Пловдив, Мариус Куркински се готви 19 години.
14 години отлежава сценарият на Емил Бонев, а той работи по моноспектаклите по Хайтов „Сътресение“ (2006) и „Черното пиле“ (2017), като в колажа на първия е включен и „Засукан свят“.
„Диви разкази“ се екранизират вече пет десетилетия, но към „Засукан свят“ никой не посяга. Според Мариус, защото „в него светът е прекалено ужасен, невъзможен и непоносим“.
Смятам, че успехът на моноспектаклите са подтикнали Мариус все пак да заснеме филма, който се оказва негов опус магнум и вероятно най-главен в живота му, след като е поставил „Дневникът на един луд“ (1996) и „Някой посети душата ми“(2015), когато навършва 50 години, а авторът на разказа – Николай Хайтон, чества вековен юбилей от рождението си.
„Засукан свят“ е майсторски излят. Той не доскучава в нито една от своите 111 минути и е любопитно, че е по-скоро монодрама, а е заснет като олтарен филм откровение. Направен е с много любов за повече зрители, но е реализиран със скромен бюджет, което обаче нито дразни, нито пък особено му личи – освен локациите в Ивайловград.
Резултатът е наистина впечатляващ. Мариус държи сметка както за историческата достоверност на събитията – той си знае как е успял да открие и покаже важните свидетелства на времето като изданията „Радикал“ и „Военни известия“ или автомобилът – антика на др. Григоров, така и за традицията, която съществува при осмислянето и интерпретирането света на Хайтов.
Взел е квинтесенцията от най-успешните екранизации – „Краят на песента“ (1970) на Милен Николов,„Козият рог“ (1972) на Методи Андонов и „Мъжки времена“ (1977) на Едуард Захариев – минимум диалог, но разкриващ екстрата, най-същественото в сюжета, стегнат и динамичен разказ, оскъдна музика, при това поднесена като аранжимент на фолклорни мотиви, дело на Благомир Алексиев – Миро, прекрасна визия на оператора Иван Тонев, чрез която Родопите оживява в своята неповторима дива прелест и безупречен кастинг.
Проследих внимателно изявата на всеки от ангажираните с по-важни роли актьори – никакъв провал. Всички играят с желание и вдъхновение, всеки иска да е част от големия спектакъл. Повечето са работили с Мариус, имат му доверие, уважението и любовта са взаимни, затова и резултатът е толкова красноречив.
Става дума за органично воден и направляван артистичен състав, в който няма пролука – независимо дали става дума за съвсем малки изяви като тези на Веселин Анчев – кръчмарят и Андрей Будинов – циганинът крадец, за ключовото присъствие на черната орисница баба Бона, осъществено с респект от Вяра Коларова, за скромното, но важно озарение на Виктория Колева – Гюра, съпругата на Ангелачко, или пък за ефирната, нежна и сияйна Ани Пападопулу – Кина, съпругата на Милю, а защо не и за кратката ексцентрична интерпретация на Роза, съпругата на Ангелчо ,поднесена от София Бобчева.
Хареса ми и Никола Додов като офицерът, обучаващ Мильо Стоянов за Балканската война, изненадващо, но и убедително е участието на Велислав Павлов като гръцкия търговец Адил, измамил подло своя ортак Милю, както и сочното и много точно пласиране на Димитър Рачков като местния партиен бос другарят Григоров и на Димитър Николов – Ангелчо, синът на Милю, без да пропускам страховития Кирил Ефремов, разпитващ с апломб арестувания за национално предателство Милю.
В груповия портрет на епохата, която всъщност обхваща 45-годишен период – от градивните години на цар Фердинанд до дружбата със Съветския съюз – „вечният строител на социализма“, откроявам неизбежно Камен Донев – Ангелачко. Той е неочаквано обран, стегнат и достоверен като родопски богаташ. В играта му липсва всякаква естрадна нотка – разбира се, не се сдържа и запява поредната народна песен, но обладан от амбицията да съгради стойностен, силен и незабравим образ.
Сцената на помирението с Милю в кръчмата е мигновена класика, абсолютно точно и въздействащо попадение, дело на голям майстор.
Мариус е Милю Стоянов. При него има съдбовно, жертвено припокриване между персонаж и актьорска работа.
С каква любов изгражда той своя герой в периодите му на инициация – от съвсем млад и смотан младеж, опълчващ се на чорбаджи Ангелачко – при това без никакви компютърни ефекти – до възрастен старец с празен поглед, регистриращ безумията на социализма, но все пак намерил сили да уплаши зад мечата маска самозабравилия се партиен главатар Григоров!
Милю Стоянов е олицетворение на ориста на българина, на вечния нашенец – търпящ унижения и поражения, мамен и преследван, унижаван и разочарован, но винаги оцеляващ, постоянно изправящ се на крака!
Мариус Куркински създава върхова, конгениална роля, с която има право да се гордее. Тя е сред знаковите в днешното ни кино и вярвам, че това мнение не е дискусионно.
„Засукан свят“ е тежък филм, излъчващ топлина. Той е направен с вещина, кара ни да се замислим върху собствената ни орис, гледа се с интерес и е сред най-доброто родно производство.
Лично аз излязох от салона удовлетворен и окрилен, осъзнавайки, че след като може да предложим на света такъв спектакъл, не всичко е загубено в моята родина.
