И въобще нужно ли е да имат патрон тези културни институции
Автор: Огнян Стамболиев
Наскоро едно съобщение в печата, че има предложение Драматичният театър в Ловеч да приеме името на Стефан Данаилов (бих казал, малко прибързано и немотивирано, защото този артист не е свързан нито с града, нито с тази сцена), ми припомни за повечето от имената на нашите театри – на тези, оцелели от нелепите „реформи”.
Именуването на един културен институт, както и на улица, площад, училище, да не говорим за населено място е доста сложна и отговорна работа. Изисква много премисляне, консултации, мнения на специалисти, на обществеността. А у нас, по принцип, тези неща се правят набързо и недостатъчно добре обмислено, главно след политически преврати, смени на режима или по повод годишнини и други събития.
Именуваха се и се преименуваха театри с патрон или без патрон – по-стари и новосъздадени. Имаше немалко попадения. Доста от по-големите, по руски, съветски образец, приеха имената на именити родни театрали: Кръстю Сарафов, Сава Огнянов, Адриана Будевска, Стефан Киров, Иван Димов, Стоян Бъчваров, Владимир Трендафилов, Константин Кисимов, Боян Дановски, Апостол Карамитев, а също и на писатели, творили и за сцената: Васил Друмев, Сава Доброплодни, Антон Страшимиров, Гео Милев, Йордан Йовков, Рачо Стоянов, Константин Величков, Никола Вапцаров.
След известно време имаше и промени – Народният театър от „Кръстю Сарафов” стана „Иван Вазов”, Филиалът прие името на великия Васил Кирков, първия български Хамлет, а после се отдели като „Сълза и смях” , докато накрая реформата го затри! Пловдивският – на режисьора педагог Николай Осипович Масалитинов, а Кърджалийският – Димитър Димов. Уникалният Сатиричен театър естествено получи името на великия Алеко. По-късно Любомир Кабакчиев беше почетен в Казанлък, а Невена Коканова в Ямбол.
Имаше и някои недоразумения – „Георги Кирков” за Плевенския, сега „Иван Радоев”. Но, за съжаление, останаха и някои доста спорни като например „Крум Кюлявков“ в Кюстендил и „Драгомир Асенов” в Монтана. Първият беше фанатизиран комунистически функционер, автор на бездарни текстове за сцената, цензор, причинил доста злини на българската култура, считан за един от убийците на демократа сатирик Райко Алексиев, на когото открадва коженото палто! А вторият – Драгомир Асенов (Жак Меламед) беше плодовит и посредствен автор на пиеси от времето на соца, днес напълно и заслужено забравен.
Интересно е, че имаме театър „Николай Хайтов”, а пък нямаме театър с името на великия Яворов?!
А изборът от достойни имена за патрони на тези сцени е голям. Споменатите велики – Васил Кирков и Сарафов, още: незабравимата Роза Попова, една невероятна личност, градител на българския театър с огромни заслуги за театрите на Пловдив, Русе, Плевен, Бургас и други градове, а също и Георги Стаматов, Петър К. Стойчев, Николай Фол, Кръстю Мирски и много други.
Буди недоумение фактът, че прочутият и обичан камерен Театър 199 не носи името на някой голям театрал, а на един от административните си директори, чието име Валентин Стойчев никой, освен работили там, не е чувал, да не говорим за обществеността, за публиката. Спорно, според някои е и името на театър „Азарян”, но то все пак, би могло да се приеме, при все че сме имали и по-големи режисьори от него, например Леон Даниел, Любен Гройс или Методи Андонов.
Театърът в моя роден Русе гордо носи името на великия Сава Огнянов, учил в града, играл на русенска сцена. В обновената сграда на прекрасното Доходно здание има три зали с имена: малка – „Константин (Диди) Димчев”, средна – „Слави Шкаров” и голяма – „Младен Киселов”. Тук, като изключим първата и с известни уговорки – втората, бих казал, че третата беше набързо именувана. Защо?
Младен Киселов е роден в Русе, но няма никакъв принос за театъра и града, просто не е работил в него. За близо 120-годишния русенски театър са работили почти всички големи театрали от столицата и страната, но има няколко имена на дългогодишни градители. Ще спомена само две от по-ново време: Георги Георгиев и Васил Попилиев. Именно те бяха пренебрегнати при това именуване на залите.
В листата на българските театри видях, че има само няколко без имена – Търговище, Ловеч и Враца. Като прибавим и неподходящите на Кюстендил и Монтана – стават пет. Ще е добре театрите от тези градове да си изберат подходящи личности за свои патрони.
В богатата повече от 150-годишна история на българския театър има много светли имена на заслужили творци, които не бива да бъдат забравени. Защо „бащата на българския театър” Добри Войников да не бъде патрон в Кюстендил – нямаме театър с неговото име?! А има и две големи имена на писатели и драматурзи от нашето време, които със сигурност ще останат в историята – Георги Марков и Станислав Стратиев. При това доста по-значими от един Стефан Данаилов.
Всъщност не е ли най-добре изобщо тези културни институции да нямат патрони?! Не звучи ли по-добре: Драматичен театър – Пловдив, Драматичен театър – Плевен, Театър 199?!
