Сръбските политици още не могат да излезнат от окопите на Първата световна война
Автор: Иван Николов
15 май 2020г. Навършват се 103 години от Босилеградския погром и две години, откакто две паметни плочи с имената на невинните жертви, които сръбската власт не разрешава да бъдат поставени, стоят в помещенията в КИЦ „Босилеград” – въпреки положените дипломатически усилия и въпреки дадените обещания на най-високо ниво.
Българската външна политика и дипломация като че ли все още се ослушват да не би с някоя по-остра реакция да застрашат лицемерните „добросъседски” българо-сръбски отношения. Що за добросъседство е това, когато българското малцинство в Западните покрайнини е лишено не само от бъдеще, но и от минало – няма право да почете паметта на невинните цивилни жертви от войните.
Разчитайки на началото на преговорния процес за членството на Сърбия в ЕС, КИЦ „Босилеград“ още през 2013 г. по повод 100 години от Балканската война, излезе с инициатива да се намерят войнишките гробове на 526 сръбски и 442 български войници и офицери, загинали в Босилеградско в бойните действия през лятото на 1913 г., да се изгради мемориален комплекс, на който сръбските и българските държавни представители веднъж годишно да отдават почит на жертвите и да си подават ръка в знак на помирение между българи и сърби.
Тази широко разпространена европейска практика не бе приета от сръбска страна, вероятно защото застрашава дълбоко вкоренените исторически митове, че Сърбия никога не била водила завоевателни войни и че българите са окупатори и вечни сръбски врагове.
Инициативата бе премълчана и от българска страна, защото вадеше на показ заметените проблеми и отваряше нови рани в българо-сръбските отношения.
Отварянето на тия въпроси, неизбежно води до отварянето на други касаещи обезлюдването и обезбългаряването на общините населени с българи в Сърбия, нарушаването на правата на българското малцинство и статута на териториите, окупирани с Ньойския договор.
В крайна сметка, с надчовешки усилия родолюбиви българи и организации, с крайни сили и на ръба на закона, поставиха и поддържат пет скромни паметни плочи на петима разстреляни от сръбската армия български офицери, погребани в босилеградското гробище.
През 2017 г. по повод 100 години от Босилеградският погром, когато сръбската паравоенна чета на Коста Печанац на 15-16 май 1917 г. опожарява Босилеград и околните села и избива 32 невинни граждани, българските организации в Босилеград подновиха опитите да се отбележи и отдаде почит на жертвите, като се открие паметна плоча с имената им в центъра на Босилеград.
Идеята пак беше официалните представители на двете държави да открият паметната плоча в знак на национално помирение между двата народа. Това също не можа да стане поради координираното противодействие на кметската власт, Сръбската православна църква, полицията и прокуратурата. Даже българската вицепрезидентка Илияна Йотова по този повод бе унизена от кмета на Босилеград Владимир Захариев.
Паметната плоча бе прибрана от полицията като веществено доказателство за наказателно производство срещу извършителите. Опитът за поставяне на друга паметна плоча със същото съдържание през 2018 г. завърши по същия начин.
Скандалът с отнемането на двете паметни плочи приключи по време на официалната среща между двамата президенти Румен Радев и Александър Вучич през юни 2018 г. в Белград. Полицията върна паметните плочи на КИЦ-а в Босилеград. И от българска, и от сръбска страна бе отправен упрек към инициаторите, че не били „спазили законовата процедура”!? И до днес не е ясно, има ли изобщо и каква е законовата процедура за поставянето на тия паметни плочи които, вече забравени, си стоят в помещенията на КИЦ-а.
Няма кой да попита по каква „законова процедура” в близките сръбски градове, включително и на няколко места в Босилеградско, са издигнати десетки паметници на „сръбските жертви, избити от Българската армия по време на Първата световна война”, както и на „сръбските жертви избити по време на българската фашистка окупация във Втората световна война”.
Сръбската православна църква отиде още по-далеч – канонизира „Сурдулишките мъченици”, които, според нея, били убити от българската армия по време на Първата световна война. Разбира се, агентите на Държавна сигурност в Светия синод на Българската православна църква премълчаха и тая гавра с каноните на християнската църква. Чест прави на някои български учени, които на висок глас казаха, че цялата тая уйдурма със „Сурдулишките мъченици” е просто една брутална лъжа.
Аналогни на обвиненията за „бугарската фашистичка окупация” и спора за народността на „най-големиот македонец” Гоце Делчев, обвиненията в геноцид към сръбското население в днешна Южна Сърбия през Първата световна война. Теза, която в Сърбия е канонизирана в безусловна историческа и идеологическа догма. На поколения сърби с това се внушава омраза и реваншизъм към българите, а на младите българи в Сърбия, така едностранчиво поднесената история, се внушават комплекси за вина, срам и даже отвращение от сънародниците си. А това е първата стъпка по пътя на дебългаризацията им.
Проблемите между България и Македония около интепретирането на историята са класически пример колко може да бъде опасна една изкуствено създадена национална идентичност формирана под влиянието на пропагандните югославски исторически фалшификации и митове.
Ставащото в Македония винаги е било огледално изображение на ставащото в Западните покрайнини. Похватите са пресметнати за постигане на една и съща цел – дебългаризация на българското население там и неговото насъскване срещу България и всичко българско.
С оглед на това, че познанията ни по история до значителна степен определят националната ни идентичност и отношението към другите, юго-македонизмът положи огромни усилия да изфалшифицира българската история по начин, по който потомците на българите в Македония и Западните покрайнини завинаги да замразят България.
Така формираните исторически познания, възприети по един ирационален начин, предлагат решаване на настоящите проблеми, изхождайки от предишни, коренно различни исторически ситуации.
Само че ние не можем да разберем настоящето, без да познаваме миналото си. Изучавайки миналото, можем да вникнем в историческите процеси и да си обясним произхода на сегашните явления и проблеми, които, между другото, са резултат и на грешни политически решения в миналото.
Това не означава, че трябва да робуваме на историята. Винаги имаме право на избор, и от този избор зависи не само решаването на наследените от миналото проблеми, но и как ще изглежда бъдещето ни.
Изхождайки от тази взаимозависимост на историческите процеси между минало, настояще и бъдеще, изводът, който са направили европейските народи, е че едностранчивото и еднозначно тълкуване на историческите събития формира един тип културни възгледи, които почти винаги водят до нови войни и конфликти.
Именно затова историята трябва да се освободи от всякакви идеологически и субективни интепретации, да се изучи максимално обективно, да се направят правилните изводи и редовно да се отбелязва паметта и отдава почит на жертвите като предупреждение към идващите поколения какво не бива да се прави.
Ако България вече е направила своя европейски избор, това означава, че задължително трябва да споделя и защитава европейските принципи и ценности каквото и да й струва това. Същото, с още по-голяма сила се отнася за Сърбия и Македония.
В новите европейски реалности, след разпадането на Югославия и поражението на идеята за Велика Сърбия, теорията за македонизма също издиша и това го осъзнават всички трезвомислещи хора, включително и някои млади македонци.
Македонизмът няма как да бъде спасен с яростни псувни и обиди по български адрес от фалшивите профили на платени тролове в социалните мрежи. Както не можаха да бъдат спасени югославянството и комунизма.
Залитането по евразийските блянове само ще забави европеизацията на Балканите, но пък може да се окаже и част от оздравителния процес. Нито Сърбия, нито Македония ще намерят щастието си в прегръдките на вековните руски имперски амбиции на Балканите, а още по-малко в новата инвазия на „китайските братя”, които се стремят към европейските пазари.
Паметните плочи с имената на жертвите от Босилеградския погром, непостроеният паметник на светите братя Кирил и Методий в Цариброд, на който президентите Вучич и Радев преди две години направиха първата копка, все още невърнатото име на Цариброд, спорадичните антибългарски изказвания на кметовете и техните подставени чираци в (анти)националния съвет на българското малцинство са само лакмусът, който показва, че сръбските политици не могат да излезнат от окопите на Първата световна война.
Докато са окопани в тях, всички разговори и договорености за подобряване на положеинето на българското малцинство са безсмислени и предварително обречени на неуспех.
