А някога в трънското село Бусинци е било открито първото в България керамично училище. Днес дори не можеш да си вземеш и сувенир за спомен от местния музей
Автор: Диана Славчева
Няколко са легендарните керамични школи в България. И край най-известната троянска керамика и царствената великопреславска керамика, се нарежда и самобитната бусинска керамика.
През XVIII-XIX век в близкото до Трън село Бусинци, край което има находище от кафява глина с много високо качество, започва да процъфтява грънчарския занаят.
Според Виолета Василчина, местните майстори в средата на деветнадесетото столетие са наброявали около 300 човека. Горе-долу толкова са били и къщите в селото, така че убедено може да се твърди, че във всеки дом е имало по един грънчар и съответно по една работилница.
По данни на художника Светлозар Пармаков, бусинските грънчари са изработвали своите произведения в големи количества и са успявали да ги продават в западните части на България, Гърция, Сърбия, Банат. „Уикипедия" посочва, че бусински съдове пътуват до Сирия, Египет, Тунис и др., доставят ги в Цариград в султанския дворец Топкапъ.
В края на XIX в. Константин Иречек в своите „Пътувания из България“ посочва селото като център на особена грънчарска индустрия, която по форма и орнаментика е много стара.
Директорът на Музейния комплекс в Берковица преди години писа в „Десант", че през ХІХ в. берковските занаятчии изпращали младежи в Бусинци, Трънско, да чиракуват и изучават тайните на грънчарството. Затова и берковската керамика по отношение на орнаментика, цветове и форми е сходна с бусинската (Виж: Неповторимото очарование на берковската керамика).
Един от най-прочутите грънчари от Бусинци е майстор Костадин Гигов, който успешно представя школата по време на Първото българско изложение в Пловдив през 1892 г. Там той получава първа награда, подкрепена от парична сума, с която построява хубава къща в селото.
В легенда се превръща и неговият син Петър Гигов. Негови творби може да се видят в Лувъра, в Музея на човека в Париж, в музейни сбирки и колекции в САЩ, Япония и Русия.
На снимката: Петър Гигов зад грънчарското колело
Със съдовете, които бракува поради лошо изпичане, той украсява своята работилничка. Днес тя е част от музея на бусинската керамика, открит тъкмо по негова инициатива през 1982 г. в едноименното трънско село.
Грънчарската работилница на Гигов през 1979 г.
В него се пазят около 1300 стомни, делви, чаши, паници, гювечи, гърнета и други най-разнообразни глинени форми, излезли под ръцете на над 1000 майстори от селото и околността. Тук може да се види и над 100-годишна пещ, на която са работили майсторите Костадин и Петър Гигови.
Селото обаче трудно може да се открие от туристите, решили да го посетят. То се намира вляво от пътя Трън - Стрезимировци, където е близкият граничен пункт със съседна Сърбия. На разклона към него обаче погледът привличат най-вече кафявите табели, указващи, че в тази посока са Леворечкият и Пенкьовският манастири. На скромен бял фон с черни букви между тях е сврян надписът „Музей на киселото мляко", под който скромно се мъдри и споменаването на музея на бусинската керамика.
В скоби ще поясним, че музеят на киселото мляко е в отсрещното на Бусинци село Студен извор - родно място на големия наш учен и лекар Стамен Григоров, откривател на лактобациликус булгарикус. И именно в бусински съд, най-вероятно с популярната рукатка, той е пренесъл в Женева българското кисело мляко, което е използвал за изследванията си.
Няма лошо, че и двата музея са обединени в една табела, но някак си това ги прави незабележими за любознателния пътник.
В самото Бусинци няма как човек да се лута в търсене на експозицията - тя е още в началото на населеното място и сградата се отличава със своята впечатляваща архитектурна осанка на фона на скромните селски къщи. Уредничката посреща любезно посетителите и ги увлича в сладкодумната си беседа, разкриваща тайните на старинния занаят.
Но, за съжаление, тук не се продават никакви сувенири и няма как да си вземеш нещо за спомен, с което да запазиш за себе си късче от магията на бусинската керамика. А допреди години е имало майстор, който правел демострации, като посетителите можели сами да изваят някакъв съд, който после взимали у дома си.
Още по-тъжното е, че днес няма и кой да продължи стародавните традиции. След като преди няколко години умира и последният майстор, грънчарските колелета спират да се въртят. Правени са опити да се обучават млади хора в занаята, но така и никой от тях не пожелава да се посвети на глината.
В момента се е намерил един грънчар, който да прави демонстрации в музея, но все още неговото назначение от общинската администрация се бави неясно защо.
Въпреки неуредиците, посещението в този храм на грънчарското изкуство е преживяване, което не бива да се пропуска. А да се надяваме, че въпреки възходът на модерната промишлена продукция, търсенето на съдове, изработени от глина - хем екологични, хем изящни като произведения на изкуството, никога няма да престане и лека-полека може да се стигне до своеобразно възраждане на позабравения грънчарски занаят.
Апропо, в Бусинци е открито първото в България керамично училище. През 60-те години на миналия век обаче то е трансформирано в малък керамичен цех на местната занаятчийска кооперация, просъществувал почти до края на ХХ век. Едва ли е толкова утопично човек да се надява в бъдеще в Трънски край да се възстанови старата керамична школа, което би могло да спомогне и да се спрат все по-засилващите се процеси на обезлюцяване на това приказно кътче от хубавата ни татковина.
