С победата на бунта се освобождаваме от византийско робство и се поставя началото на Второто българско царство
Автор: Атанас Коев
В продължение на близо два века българският народ води упорита борба за освобождение от византийско иго, като на няколко пъти вдига въстания срещу поробителите. Накрая през 1185-1187 г., под ръководството на братята Асен и Петър усилията му се увенчали с успех. Тази година на 26 октомври се навършват 835 години от началото на бунта.
През 1185 г. населението в покорените български земи е обложено с тежък данък от византийската власт, който постепенно прераства в истински обир – отнемали се и масово се откарвали в Цариград стадата и храната на българите. Във връзка с това хронистът Теодор Скутариот посочва, че това довело до открито въстание.
Бунтът в България първоначално започнал като движение за защита на имуществото на хората от посегателствата на византийците и в началния етап нямал организиран характер. Отначало той обхванал земите около Стара планина и по-специално около Търново.
Византийският историк Никита Хониат отбелязва, че причинители на въстанието били двамата братя Асен и Петър, чиито имения се намирали в Търновския край. Те умело използвали религиозните чувства на народа като пуснали слух, че защитникът на Солун свети Димитър го изоставил на норманите и поел защитата на търновци. На името на този светец те нарекли построената от тях църква, намираща се между хълмовете Царевец и Трапезица.
Именно тук, при освещаването на храма, пред насъбралото се множество, на 26 октомври 1185 г. било внушено на хората, че „бог е отредил свобода за българите и е съгласен те да се отърват от робството“. Накрая Никита Хониат заключава: „Увлечен от такива пророчески слова, целият народ масово взе оръжието“.
Търново става център на въстанието на Асеневци и именно тук започва изграждането на свободната българска държава. Неговите жители се включват най-активно в бунта и образуват първите бойни отряди за борба с поробителя.
Постепенно бунтът взима големи размери, като за кратко време Търновският край е освободен, а след това въстаниците превземат и старата българска столица Преслав.
След като по-голямата част от Северна България бива освободена, въстаническите отряди прехвърлят Стара планина и навлизат в Тракия. В отговор на това, през лятото на 1186 г. император Исак II Ангел повежда огромна армия срещу въстаниците.
Преодолявайки съпротивата на българите в старопланинските проходи, той навлиза в Северна България и принуждава братята Асен и Петър да се оттеглят с дружините си отвъд Дунава. Византийците завземат бързо въстаналите райони, тъй като не срещат сериозна съпротива, изгарят снопите и се завръщат победоносно в столоцата си, смятайки че с бунта е свършено. Те дори не поставят военни гарнизони във въстаналите градове и крепости.
На това имено разчитали Асен и Петър. Подпомагани от наемни кумански отряди те преминават Дунава и настъпват към Търново. За кратко време земите на север от Стара планина са прочистени от византийците и още през есента на 1186 г. въстаниците настъпват отново в Тракия.
В отговор на всичко това Исак II Ангел предприема масирано настъпление срещу българските войски, но при Стара Загора бива спрян с умели и изненадващи действия от тях – чрез ловки засади и внезапни нападения българите успяват да разстроят византийската армия и не й позволяват да се предвижи на север от Балкана.
При тези сражения особено се отличава единият от братята – Асен, „който бил извънредно съобразителен и твърде способен, за да намери щастлива развръзка в затрудненото положение“.
Византийският император обаче не се примирява с неуспехите и решава да удари българите в гръб от запад. Затова в края на 1186 г., при тежки зимни условия той се прехвърля с войските си в София, откъдето през ранната пролет на 1187 г. се насочва към центъра на въстанието Търново.
Българските отряди обаче оказват упорита съпротива на настъпващите византийци, в резултат на което Исак II Ангел стига до Ловеч и не успява да се предвижи по-нататък. Цели три месеца ромеите обсаждат този български град, но не успяват да го превземат.
Най-накрая византийският император се вижда принуден да сключи мир. След като признава съществуването на българската държава, той се оттегля към Константинопол.
А Търново е обявено за столица на България, тъй като именно там започва освободителното движение и оттам тръгват първите отряди на въстаниците.
