И днес всяка голяма партия у нас би го приела в редиците си – като знаме, символ и пример за подражание
Автор: Борислав Гърдев
Популярният и тачен комита Панайот Хитов се ражда на 11 ноември 1830 г. в сливенския квартал Ново село, в семейство на скотовъдци.
В своите мемоари „Как станах хайдутин“ той с умиление описва как от малък обикаля баирите и поляните, пасейки стадата на баща си, и с какъв майсторлък коли и обработва месото, необходимо за фамилията или четата, която ръководи.
От млад търгува с добитък, работи като касапин и бакалин и затова няма време за учене. В мемоарните си фрагменти никъде не споменава да е имал нужда от учител , но се чувства, че неграмотността го е мъчила. Тя се засилва особено на стари години, когато пише спомените си, които в оригинал са трудни за четене, тъй като са създадени на фонетичен принцип.
Ако и да е неграмотен, Хитов притежава други качества, които скоро го превръщат в предводител и лидер. Той е свободолюбив, не търпи друг да го командва или управлява, смел, хитър и схватлив е в най-добрия смисъл на думата.
Практиката го научава да се ориентира на терен според моментните обстоятелства и без да е учил във военно училище като хайдутин и революционер винаги е заемал най-правилната позиция , за да се съхрани, спаси от потерите, да се измъкне от преследващите го с най-малко загуби и най-вече да се отличи – убивайки или измъчвайки своите врагове, без сериозни и фатални последици за себе си.
Още преди да стане хайдутин сключва брак през 1854 г. с Бойка Люцканова. Но не му е съдено да се радва на щастлив семеен живот – синът му Стефан умира 4-годишен, а съпругата му през 1866 г.
При типичен за Възраждането ни повод – липса на правосъдие от турската власт на местно ниво, през 1858 г. Хитов става хайдутин в четата на Георги Трънкин. В първите две години най-важното е момчетата да оцелеят и запазят бойния си дух.
След смъртта на Трънкин през 1860 г. Хитов е избран за войвода. Той ще остане предводител през целия си живот – байрактар или войвода, и това с гордост ще подчертава винаги. Четата му ще е от най-активно действащите в Югоизточна България и, ако и да търпи загуби, никога не е унищожена напълно от турците.
Хитов пръв прилага нестандартен метод – зимуване в Стара планина, което погледнато и от съвременна гледна точка си е изпитание на волята и героизма, но той успява да внуши на подчинените си, че това е най-правилният подход и те се съгласяват с него.
При него получават бойното си кръщене Хаджи Димитър Асенов, Стоян Папазов, дядо Жельо.
По-късно – през 1867 г. знаменосец ще му бъде Васил Левски, а секретар – писар Иван Кършовски.
Докато е в Балкана Хитов се запознава с писанията на Георги Раковски – кара грамотни четници да му четат вестник „Български лебед“ и поемата „Горски пътник“. Трезво преценява, че сам няма шанс да събори империята и решава да търси Раковски за съвет какво да се прави по-нататък.
Надява се, че Сърбия ще се бие с Турция през 1862 г., а две години по-късно все пак пристига в Сърбия и събира чета сред българите в Крагуевац. В нея попадат дядо Ильо Малашевски, Цеко Петков, Иван Кулин, дядо Жельо…
От Белград се прехвърля и действа в Пиротско и Берковско. Не постига нещо съществено, но по-важното е друго – в своя „Привременен закон за народните и горски чети от 1867 лето“ от 1 януари с.г. е определен от Раковски за главен български войвода. Най-после е получил своето признание от вожда на българската революция! За съжаление твърде късно...
Все пак Хитов успява да се види с болния Раковски през 1867 г., да узнае бързо какви са крамолите в редиците на българското национално-революционно движение в Букурещ, да лавира между „млади“ и „стари“ и да изпроси пари от Христо Георгиев за своята чета, с която влиза в България при Тутракан на 28 април 1867 г.
Той не споменава за мисията си пред Раковски, а и тя не е чисто революционна , а по-скоро проучвателна – да се установи какво е настроението сред народа в България и готов ли е той да се бори за свободата си. В действията си до завръщането в Сърбия на 5 август, заедно с дружината на Филип Тотю, Хитов е пределно предпазлив и маневрен.
Ако прочетем дневника на Иван Кършовски, ще установим, че се води само едно сериозно сражение на 22 юли. В останалото време най-важното е съхраняване числения състав – от 26 души се завръщат 23, един ранен в ръката и двама безследно изчезнали, а също и осигуряване на продоволствие – с неизбежните софри с агнета, топъл хляб, сирене и вино.
Хитов се разкрива като зрял и опитен войвода. Той не е онзи първичен бунтар и бандит, какъвто го помнят от края на 50-те години на XIX век. Вече е улегнал, смел, хладнокръвен, опитен ръководител, с много точен усет как трябва да се реагира в обстановката. А това, че се връща с чета в почти пълен състав след водени с турците сражения го окичва с ореола на смел и прославен народен войвода.
Освен всичко друго, завърнал се в Сърбия като герой, той може и да осребри своите усилия – става пенсионер на сръбското правителство, жени се повторно през 1874 г. в Белград за Екатерина Бранкович, от която има двама сина: Стефан и Александър и дъщеря Ирина.
Постепенно в него узрява идеята, че трябва да търси сръбска помощ за освобождението на България.
Води кореспонденция с Левски – всепризнатия ръководител на революционната организация в България, който е против външно вмешателство в нашите борби.
В този период за пръв и последен път Хитов се решава на самостоятелна инициатива и по примера на Раковски на 28 юли 1871 г. подписва договор с черногорския войвода Матанович за общо въстание в Босна и Херцеговина, Албания и България.
Планираната акция не се осъществява, но вдигнатия шум гарантира на Хитов на 29 април 1872 г. място на член на БРЦК в Букурещ. Точно когато се приема новата програма и устав на комитета.
Преживява тежко смъртта на Апостола на 6 февруари 1873 г. , вероятно и защото не може да облекчи участта му през януари същата година и продължава да играе важна роля в БРЦК – той председателства прочутото заседание на 12 август 1875 г., когато се решава да се вдигне общо въстание в България.
Знаем какво се случва на Чадър могила на 16 септември 1875 г. и как бързо и злощастно приключва т.нар. Старозагорско съзаклятие.
Панайот Хитов има екстравагантна идея едновременно с въстанието да се подпали Цариград с 50 плъха, на чиито опашки да са вързани фитили и калчища с горяща сяра. Но тя не се осъществява – вероятно, защото съратниците му са разбрали, че е несериозна или че просто няма да постигне някаква по-съществена цел.
Можел е да бъде полезен като водач на чета – през 1875 и 1876 г. Но отказва тактично – не му е сега времето – по внушение на сръбското правителство.
И все пак подсказва на Ботев как ще мине в България „посред пладне“: „Когато се реша да направя такава работа и да мра, ще туря на всяка скеля, тоест агенция, по 20 до 50 момци, с които ще изляза отвъд Дунава, и ще направя това, което трябва“. На призива на Ботев : „Хайде да минем сега!“, „подир Старозагорското приключение през 1875 г.“ , отговаря тактично: „Не трябва сега, защото ще дойде по-прилично време за тоз план.“
Но като народен войвода отново ще блесне в Сръбско-турската война , започнала с голям ентусиазъм на 20 юни 1876 г.
Хитов е в стихията си – назначен е от ген. Михаил Черняев за главен войвода на четите на Филип Тотю, Ильо Малашевски, Жельо Христов и Христо Македонски. Получава и правомощие да въдвори ред в освободените земи, като доброволците на Хитов съгласуват действията си със сръбската армия и са свидетели на тъжния край на борбата на 20 октомври 1876 г.
Хитов участва активно и в Руско-турската освободителна война. Той влиза с руските части в България, поставя се в услуга на шефа на руското разузнаване в Румъния полк. Паренсов и подобно на Григор Начович и Петко Славейков определя маршрута и проходите, през които да минат руските войски у нас.
Логистика в действие – при това при тежки условия, във война с много неизвестни и обрати.
Мемоарите му за тези събития – „Как станах хайдутин“ са незавършени, но издадени през 1982 г. Те приключват внезапно на датата 21 юли 1877 г. (когато руските войски напускат Стара Загора и почват отстъпление и се дискутира неговото предложение да се формират доброволчески чети, които да пазят проходите и селата от настъпващите турци и башибозуци), но са сред най-правдивите, ярки и завладяващи страници в нашата мемоарна литература.
А предложението му е прието от Главната квартира на руската армия, която с решение от 31 юли 1877 г. му разрешава да води чета от 100 души…
След Освобождението Хитов със своето семейство живее в Русе, където се занимава със земеделие. Околийски управител е на Кула от 1881 до 1885 г.
Подкрепя Съединението на 6 септември 1885 г., събира доброволци и става началник на Сливенската волентирска кавалерия. Нещо повече – на 6 септември 1885 г., възседнал бял кон, влиза в сливенската префектура и принуждава управата доброволно да предаде властта в негови ръце, като е в постоянен контакт със Стефан Стамболов, Константин Стоилов и Григор Начович.
След това е на фронта в Сръбско-българската война.
А между 1880-1886 г. до 1890 г. пише в грижливо подредени дебели тетрадки своите спомени – защото публикуваните и обработени от Любен Каравелов от 1873 г. „Моето пътуване по Стара планина“ не му харесват…
На 29 юни 1898 г. участва на Бузлуджа в панихидата по повод 30-годишнината от смъртта на любимия Хаджи Димитър Асенов.
Две години по-късно става член на русенското македонско дружество, а от 4 до 7 април 1901 г. е делегат на VIII Македоно-одрински конгрес от Куртбунарското дружество, на който се запознава със Симеон Радев.
Вече е прекалено възрастен, когато България става независима – на 22 септември 1908 г., но подкрепя този важен за страната ни акт.
Мислил съм каква би могла да бъде неговата обществено-политическа съдба от 1885 г. насетне. Сигурен съм, че всяка голяма партия у нас би го приела в редиците си – като знаме, символ и пример за подражание.
В Кула и Русе той е в досег с хората на Петко Каравелов, познавал се е със Захарий Стоянов, но не става член на Народно-либералната партия, а естественото му място е именно в нея. Пречката е вроденото му и искрено русофилство.
И все пак Стамболов прави стратегически компромис и допуска той да стане депутат в VI ОНС на изборите на 26 август 1890 г. Хитов обаче е негов принципен противник.
Търпението на диктатора е наистина безгранично, но все пак в периода 13 – 14 май 1894 г. Хитов престоява в русенския арест, след което е освободен срещу парична гаранция от 5000 лева.
На 18 май Стамболов пада от власт. На 21 май Хитов пише до новите ни управници Стоилов и Начович две писма, с които моли да се прекрати заведеното дело срещу шестимата русенци, които са го подкрепили и да им се върне внесената от тях гаранция.
Предлага и да се разчисти напълно държавния апарат: „В България, дорде не станат коренни преобразования, няма да върви работата напред. Първо, ще ви кажа, че във войската има някои и други предани на Стамболов, трябва да се изчистят. Така също по администрацията е пълно с негови пристави, вагабонти има също във финансовите отделения.“
Като че ли Хитов е родоначалник на изкореняване на стамболовщината у нас, а го няма сред учредителите на Народната партия на 1 юни 1894 г., липсва в русенската листа за парламентарните избори на 11 септември 1894 г., няма го и в делегацията за помирението с Русия, приета от Николай II Романов в Петерхоф на 5 юли 1895 г. А как би му отивало да е в нея – като единствен представител на революционно-хайдушкото ни минало и верен русофил!
Хитов преживява много правителствени смени до смъртта си, но дали би се съгласил като Юрдан Тодоров да подкрепи Петко Каравелов и неговата Демократична партия на изборите на 28 януари 1901 г., когато финансовото положение в страната е плачевно?
Неусетно идва дълбоката старост, а тя е съпътствана от войните за национално обединение на България.
И си мисля за това, че той умира на 22 февруари 1918 г., ненавършил 88 години, което е пак подарък на съдбата , предоставяйки му последната илюзия, на която е можел да се радва – да живее не само в свободна, но и в обединена България.
Как да не е щастливец този корав и смел българин, син на гордия Балкан от града на стоте войводи – Панайот Иванов Хитов?!
