На 2 ноември се навършват 135 г. от началото на военния конфликт между двете съседни държави
Автор: Атанас Коев
На 2 ноември се навършват 135 г. от началото на Сръбско-българската война. Повод за избухването й става недоволството на сръбските управляващи среди от Съединението на Княжество България и Източна Румелия, с което според тях се нарушавало „статуквото и равновесието“ на Балканите, установено от Берлинския конгрес.
Голяма роля за предизвикване на конфликта между двете съседни страни изиграва Австро-Унгария, като подтиква сърбите да нападнат страната ни, за да може чрез изтощаването й да улесни своите грабителски цели на Балканския полуостров.
Българското правителство полага неимоверни усилия, за да избегне назряващия военен конфликт. То дори изпраща делегация в Белград, която да убеди крал Милан в безмислието на готвената военна авантюра срещу страната ни.
Сръбският монарх обаче се оказва непреклонен и след като получава обещаните му от Виена 250 млн. динара военна помощ, заповядва на армията да започне настъпление в българските земи. Така на 2 ноември 1885 г. между двете съседни държави избухва война.
Сърбия разполага с 60-хилядна добре въоръжена армия и около 500 оръдия, а обединените Княжество България и Източна Румелия – със 108 хиляди воиници и офицери, в това число 14 000 опълченци от източнорумелийските милиции и няколко хиляди доброволци.
Следователно на пръв поглед българите имали по-многобройна армия в сравнение със сърбите, но очаквайки враждебни дайствия от страна на Турция, главните въоръжени сили са съсредоточени на източната граница. За тяхното прехвърляне на западната граница при тогавашните транспортни средства са били необходими поне 5-6 дни.
Освен това, на южната ни граница е оставена специална войскова част, състояща се от 35 000 души. Същевременно по заповед от Петербург от българската армия са изтеглени всички руски офицери, което лишавало армията ни от кадрови военни командири. Така, в резултат на всичко това, сръбската армия се оказва със значително преимущество над българската.
В първите дни на войната сръбските войски настъпват на българска територия, срещайки съпротивата на малки български погранични отряди. Те обаче се сражават упорито и не позволяват на неприятеля да премине линията Драгаман-Сливница до пристигането на основните войски.
След като те се съсредоточават, започват ожесточени боеве в района на Сливница. В продължение на три дни сърбите са разбити и принудени да отстъпят на своя територия. Голяма заслуга за тази победи имат командващите Източния и Западния корпус подполковник Димитър Николаев и майор Аврам Гуджев.
През следващите дни сръбските войски претърпяват нови поражения в районите на Драгоман, Цариброд и други участъци от фронта. Голяма храброст проявяват защитниците на Видинската крепост, под командването на капитан Ат. Узунов, като не допускат завземането й от противника.
След постигнатите победи българските войски са прегрупирани и настъпват на сръбска територия. Това принуждава крал Милан да се обърне за помощ към западните велики сили. По същото време, на 15 и 16 ноември при сръбския град Пирот нашата армия разгромява сърбите отново и ги принуждава да отстъпят към Ниш.
Разбитите войски на крал Милан не са в състояние повече да се сражават, а Сърбия е изправена пред военно поражение и катастрофа. Това принуждава Австро-Унгария да се намеси, за да предотврати капитулацията на сърбите.
На 16 ноември австроунгарският пълномощен министър в Белград граф Кевенхюлер-Меч пристига в Главната квартира на българската армия и най-сериозно настоява да се прекрати настъплението, заплашвайки с намесата на Австро-Унгария в конфликта. Освен това, той предупреждава княз Александър Батенберг, че с навлизането на австро-унгарските войски в Сърбия щяло да се даде повод на Русия да окупира България и да го свали от престола.
Всичко това принуждава българският монарх да спре стремителното настъпление към Белград. Започват преговори за сключване на примирие, като те приключват на 7 декември 1885 г., а мирният договор между България и Сърбия е подписан на 19 февруари 1886 г. в румънската столица Букурещ.
Победата на българската армия над сръбските войски изиграва голяма роля за укрепване международното положение на младото българско княжество, както и за признаване акта на Съединението от Великите сили.
Заедно с това е нанесен силен удар върху авторитета на крал Милан и наскоро след това той е принуден да абдикира от сръбския престол.
