За своята статия „Потайностите на българския дворец" изтъкнатият ни поет философ, публицист и общественик получава 7-месечна условна присъда
Автор: Борислав Гърдев
Двубоят на изтъкнатия ни поет философ, публицист и общественик Стоян Михайловски с монарха Фердинанд Сакскобургготски продължава 8 години. Той се води със средствата на острото публицистично слово, но предварително е обречен на провал за прочутия еленчанин.
Неуспехът на един от най-добрите ни творци е показателен за незрелостта на обществото ни, за силата на короната и за ограничените възможности на самопожертвователния личен живот, в който има искрена болка, но и театрален патос.
Опиращ се на свещените начала на Търновската конституция за свободата на словото, Михайловски критикува принципно и безкомпромисно режима на Фердинанд – от позицията на френския класицистичен моралист и на достойното гражданско поведение, при което монархическата кауза не се подлага на съмнение.
Фердинанд се бичува за грандоманските си прийоми на властване и за подкрепа правителството на Рачо Петров, олицетворяващо корупцията и обществената поквара.
Михайловски вярва в авторитета на своето име. Това му дава възможност на страниците на меродавния вестник „Ден" през 1903-1906 г. да публикува серия жигосващи филипики, насочени директно срещу Кобурга, с които остава в аналите на родната журналистика.
Началото на канонадата е поставено с „Дедите на княза Фердинанда" на 16 декември 1903 г. На 23 и 30 декември той публикува два от най-силните си памфлети – „Психофизиология на държавното разбойничество" и „Новогодието на княза Фердинанда".
В първия, отвратен от българската действителност, Михайловски се обръща с болка към народа, подсещайки го: „Българино, великий търпеливецо, камата на еничарина, пищовът на дерибея не можаха да те изтребят, ще оставиш ли да те усмъртят козните на половин дузина дворцови лакеи?".
Докато във втория припомня гласуваните от 13 ОНС 350 000 лева за тайните фондове, облагодетелстващи стамболовистите, вследствие на което „всяка хармония между народ и държавен глава бива нарушена", като „българският данъкоплатец губи всякакъв почит към висша власт и върховен авторитет."
Виновник за държавната развала, според него, е Фердинанд, управляващ с методите на Людовик Петнайсети: „Развращавай, а после сгазвай!".
Между 6 и 11 януари 1904 г. Стоян Михайловски три пъти предизвиква властниците с поредица от предизвикателни опуси: „Потайностите на българския дворец" от 6 и 9 януари, „Какво прави князът и какво правим ний?" от 7 януари и „Философия на парата" от 11 януари.
В „Какво прави князът", който „все още вярва в силата си“: „Княз Фердинанд встъпва в ролята на единовластниците. Той скоро ще разбере, че перото на писателя не може да се ломи!", а във „Философия на парата" осмива моралното падение на властниците-блюдолизци и на техния княжески покровител: „Едно оръжие е всепобедно – парата. Падне ли в мръсотия парата – наведи се, събери я, прибери я: парата няма миризма!".
Върхът на критическото му мислене е безспорно статията „Потайностите на българския дворец", с която се сблъсква със съда за обида на Особата, използвана веднага от едно престараващо се правителство, а и защото писателят е прекалено краен в обвиненията си към монарха за подкупване на пресата у нас.
В защита на Михайловски се обявяват Кирил Христов и Антон Страшимиров. Стоян Михайловски се защитава сам, не се признава за виновен, желае да се приемат нови доказателства, че князът купува софийските вестници, като защитната си реч започва предизвикателно с думите: „Аз не ида като подсъдим да слушам присъда, а да обвинявам...", напомняйки прочутото слово на Зола.
Въпреки еуфорията, е осъден на 7 месеца затвор, като Касационният съд постановява условна присъда. Михайловски обаче е уволнен от Университета, в който е хоноруван професор по всеобща литературна история и е лишен от възнаграждение в парламента, бойкотиран от него „в знак на протест".
Неизбежна е и следващата метаморфоза на Михайловски. Той се превръща в изповедник на държавния глава, когото е критикувал и обвинявал така яростно.
Във „Време и съвременници" Кирил Христов свидетелства за многобройните му нощни беседи в двореца с Фердинанд, независимо че Михайловски продължава да го предизвиква в „Тевтонската опасност", в. „Ден", 17 март 1906 г. и особено в „Позив към българския народ и българската интелигенция" от май 1911 г., в която брошура въстава срещу изменението на член 17 от Конституцията, в цели 36 точки заклеймява политическите грехове на владетеля, а към депутатите от 5 ВНС, заседавало в Търново от 9 юни до 9 юли 1911 г. се обръща с пророческите думи: „Като гласувате новия текст на чл. 17, вие ще хвърлите България в обятията на Хабсбургите".
Това е последният ярък жест на поваления Ювенал. Той вече е дискредитиран с получената от стамболовистите пенсия – заедно с Вазов – шест години по-рано, а по време на войните за национално обединение от 1912-1918 г. пише серия патриотични стихове, възхваляващи силата на българското оръжие и дух, неотстъпващи на свръхпопулярните Вазови и Кирил-Христови оди.
След войните Михайловски се оттегля от обществените борби неразбран и омерзен, насочвайки усилията си към нравственото усъвършенстване на народа, уповавайки се на Божията правда и просветения социален дух.
