Вижте съветите му как бъчвите могат да ни служа на цели поколения
Автор: Десант
Майсторът бъчвар от Котел - Захария, пусна обява, че иска да предаде на някого занаята си.
Пред kotelnews.com той споделя: „Предавам занаята безвъзмездно, нищо не искам в замяна, колкото странно и налудничаво да ви звучи. Няма мераклия да поеме занаята. Сега да дойде някой, когато и да пожелае – един, двама, пет да дойдат. Повярвайте ми, не искам занаятът да се затрие. Голямо желание имам за това. Да мога да затворя спокойно очи, да умра в мир, че съм предал на следващия наученото".
В неговия род има само момичета и той няма роднини, които да се захванат с бъчварството.
Всички в балканското градче го знаят като Зарко. Той е последният жив бъчвар в Котленско.
Той съветва бъчвите, които не се ползват, да се съхраняват сухи. Оставена на хладно и тъмно, те след време бързо и лесно биват въвеждани за експлоатация с малко натягане на обръчите.
„Погрешно е бъчвата да се напълни примерно с вода или алкохол до някъде и така да си стои. Това е безсмислено, дори мисля, че я съсипва, защото голяма част от нея остава суха и се получават напрежения в конструкцията" - казва майсторът в интервю за регионалната медия.
Бай Зарко е отрасъл в Жеравна. Пенсионира се като водач на линейка към филиала на котленската Спешна медицинска помощ.
„Изисква се здраво сърце и много твърда психика, за да можеш да издържиш на гледките и различните ситуации, в които се налага да бъдеш" – споделя той.
Що се отнася до неговия занаят, майсторът разказва, че баща му е бил бъчварин и той наследява от него занаята. А навремето баща му е чиракувал при майстори в Медвен. Там е имало голяма школа и много мащабно се е работело.
„Баш майсторът ги взимал със себе си в гората, избирали дървото, предимно бяло мише, събаряли го, домъквали го в работилницата и започвал дългият процес на същинската работа. Аз нямах намерение да ставам бъчвар. Може да се каже, че сравнително отскоро се занимавам" - признава Захария.
Един ден баща му се разболял сериозно и той отишъл да го види.
„От вратата ме захвана с думите, че ще се спомине и няма на кого да предаде занаята. Започна да ме увещава, че с тази работа едва ли ще забогатея, но никога няма да остана гладен. И нещо се преобърна у мен, тези му думи ми дадоха огромен стимул. Прибрах се в Котел и отидох направо при тъст си 1който по онова време има производствена линия за пластмасови шишета) и му думам: „Дядо, ако искаш, спирай машините или най-добре търси някого другиго да движи бизнеса, аз заминавам за няколко седмици при баща си да уча занаят“.
И Захария се прибира в Жеравна, където, освен баща му, има още трима, които се занимавали с бъчварство.
„Стоейки на едно столче, тате ми даваше наставления кое и как да правя, обясняваше ми за всяка една тънкост, а по-важните неща записвах в една тетрада, която пазя като библия. Първото, което ме научи като по-лесно за изработка, беше малко каче за зеле. Трудно беше да науча тертипите за направата на буре, но и това успях да възприема за малкото време, което той, като стар майстор, имаше да ме обучи" - спомня си началото бай Зарко.
От баща му остава един вътор и крива тесла - старият майстор работел с доста примитивни техники и инструменти. Но това е старата школа - нейните представители почти нищо не са използвали, което се задвижва от ток. Разчитали са най-вече на своите мускули и сръчност.
По думите му, най-хубави бъчви за вино, които ако са добре изработени, правилно използвани и поддържани може безпроблемно да служат на няколко поколения, се правят от дъб, черница, става и от череша или салкъм.
