Христо Македонски е участник в двете легии на Раковски и войвода на чета от български доброволци по време на Сръбско-турската война
Автор: Атанас Коев
Интересен и изпълнен с превратности е жизненият път Христо Македонски, изявен деец на българското национално-освободително движение от втората половина на XIX век, от чиято смърт на 5 юли се навършват 105 години.
Бъдещият бунтар започва земния си път през 1834 г. в македонското село Тодорак, Кукушко, намиращо се днес в пределите на Гърция. Първоначално учи в гръцкото училище в родното си село, а след това започва да се занимава с търговска дейност, натрупвайки прилично за времето си състояние.
В средата на XIX век Христо Македонски, заедно с другаря си Манол Наков става хайдутин в четата на Стоимен войвода, действаща в района на Малешево. Постепенно попада под силното влияние на Георги Сава Раковски, като през 1862 г. се включва в създадената от него в Белград Първа българска легия.
Отличава се в боевете в сръбската столица с турските части, когато градът е бомбардиран от тях и легионерите се включват в сраженията. След разтурянето на легията Македонски се отправя за Влашко, където се свързва с българската революционна емиграция.
В периода 1864-1865 г. по поръчение на Раковски сформира малка чета и с нея обикаля из поробените земи. Когато през 1867 г. в Белград се сформира Втората българска легия, Македонски се включва в нея. След като тя е разпусната, през пролетта на 1868 г. отново заминава за Влашко и възстановява контактите си с тамошната наша емиграция.
После се включва в четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър и храбро се сражава с турския аскер. След като в боя при село Вишовград знаменосецът на Караджата – Георги Чернев, е убит, той поема знамето. След разгрома на останалите четници, начело с Хаджи Димитър под връх Бузлуджа, Македонски, заедно с още двама бунтари – Пенчо Стоянов и Илия Николов, се спасяват от преследващите ги турски потери и се насочват към Атонския полуостров, където намират убежище в Зографския манастир.
През пролетта на 1869 г. с помощта на игумена на манастира тримата заминават за Одеса, преминавайки през Цариград. Оттам видният български бунтар отново се озовава във Влашко. За да не бъде арестуван от румънците и предаден на османските власти, приема името Христо Николич, а след това се преименува на Христаки Николау и започва работа при Стефан Берон.
Христо Македонски не стои със скръстени ръце и активно се включва в революционната дейност на българската емиграция във Влашко. Първоначолно той участва в подготовката на Старозагорското въстание (1875 г.), а след провала му подпомага дейността на апостолите от Гюргевския революционен комитет за следващия бунт – Априлската епопея от пролетта на 1876 г.
Когато през лятото на 1876 г. избухва Сръбско-турската война Македонски заминава за Сърбия и става войвода на чета от 200 души български доброволци, а знамето на четата е същото това знаме на Стефан Караджа, което той успява да спаси, запази и съхрани.
Ушито през 1866 г. от родолюбивата българка Светлана Русева в Браила, то е пазено в продължение на дълги години от дъщерите на революционера – Тица и Екатерина, и през 1925 г. е предадено от тях на Министерството на войната. Днес тази наша светиня се съхранява в Националния военно-исторически музей.
Христо Македонски умира в Русе на 5 юли 1916 г. на 82-годишна възраст, като е погребан по подобаващ начин за заслугите му за освобожденито на България от османско владичество.
Той е автор на ценни спомени озаглавени „Записки на Христо Н. Македонски. 1852-1877 година.“ и публикувани през 1896 г.
Неговият живот и дело прави силно впечатление на големия български писател Иван Вазов, който се спира на него като прототип на Спиро Македноски – главния герой от повестта му „Немили-недраги“.
