На 22 януари тази година се навършват 80 години от кончината на легендарния наш военен деец
Автор: Атанас Коев
На 22 януари тази година се навършват 80 години от кончината на легендарния генерал от пехотата Рачо Петров, който два пъти е министър-председател на Княжество България.
Бъдещият генерал е роден на 19 февруари 1861 г. в Шумен, където завършва местното класно училище. Едва 16-годишен той посреща с радост избухналата Руско-турска война, като след нейния край постъпва в Командата на волноопределяющите се в Пловдив.
В града на тепетата на 30 август 1878 г. Рачо Петров получава и първото си офицерско звание – прапошчик. През есента на същата година постъпва във Военното училище в София и го завършва с първия випуск, а на 10 май 1879 г. е произведен в чин подпоручик.
Бидейки отличен офицер, той е изпратен да следва Николаевската военна академия в Санкт Петербург, която завършва през 1883 г. Завръща се в България и веднага е назначен за ротен командир в 5-та пехотна Тетевенска дружина, а след това служи известно време 11-та пехотна Орханийска дружина в Шумен.
На 24 март 1885 г. е произведен в чин капитан и е зачислен към Генералния щаб на българската войска. Същевременно е назначен за бригаден адютант в Щаба на 1-ва пехотна Софийска бригада.
След Съединението на Княжество България с Източна Румелия, с Указ № 2 на княз Александър Батенберг, издаден на 9 септември 1885 г., капитан Петров става временно изпълняващ длъжността началник на Щаба на българската войска, като на този пост остава по време на цялата Сръбско-българска война, а след нейния край е назначен за титулярен началник-щаб на армията ни.
Заради успешните военни операци, разработвани под негово ръководство, е награден с орден „За храброст“ – II степен, а на 1 януари 1886 г. е произведен в чин майор.
За дейността си като военен, той окачва на гърдите си и ордените „Свети Александър“ – I, II и III степен, „За заслуга“ – златен, турските ордени „Меджидие“ – I степен и „Османие“ – I степен, руския „Света Анна“ – I степен, германския „Короната“ – I степен, сръбския „Таково“ – I степен и др.
В началото на 1887 г. става началник на Военното училище, а през февруари с.г. Регентството го назначава за началник на временно сформирания Източен отряд, намиращ се в Русе.
Майор Рачо Петров участва активно в потушаването на русофилските бунтове през 1887 г. На 24 юни с.г. е назначен за военен министър в провителството на д-р Константин Стоилов, управлявало страната от юни до август 1887 г. След това отново е на този пост в края на управлението на Стефан Стамболов (15 април – 19 май 1894 г.).
Видният шуменец остава като министър на войната и във втория и третия кабенита на д-р Константин Стоилов (от май 1894 г. до ноември 1896 г.). На 2 август 1887 г. той е произведен в подполковник, а на 2 август 1891 г. – в полковник. Пет години по-късно, на 17 ноември 1896 г., е повешен в чин генерал-майор.
Малко след това, поради несъгласие с провежданата от премиера д-р Константин Стоилов политика, подава оставка от поста военен министър и се уволнява от армията, минавайки в запаса, а датата е 29 ноември 1896 г.
След като напуска войската Рачо Петров се включва дейно в политическия живот на страната, като симпатизира на стамболовистката Народно-либерална партия. Поради това той е включен в състава на второто правителство на Тодор Иванчов като вътрешен министър, а от 25 януари до 4 март 1901 г. оглавява временно правителство, като особенно прилижен на княз Фердинанд.
Правителството, доминирано от представители на Народно-либералната партия, е натоварено със задачата да проведе парламентарни избори, а в него генералът е и изпълняващ длъжността министър на външните работи и изповеданията.
На 18 май 1903 г. той оглавява ново правителство на народолибералите, като отново е и външен министър. Този кабинет управлява България до 4 ноември 1906 г., когато пада от власт.
Шуменският генерал е избиран за народен представител в 11 и 13 Обикновенно Народна събрание Той е основател и пръв председател на създадения през 1908 г. Съюз на запасните офицери, като го оглавява до 1911 г.
По време на Балканските войни генерал Петров е мобилизиран и е назначен първоначално за комендант на украпения пункт Малко Търново – Сеймен. През Междусъюзническата война успешно командва Трета армия, воюваща със сръбските войски по направление на Пирот. В края на войната е зачислан към Главната квартира на българската армия, а на 2 август 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант.
Когато България влиза в Първата световна война, бива назначен за генерал-губарнатор на Македонската военно-инспекционна област, като на този пост остава около година. През 1916 г. е зачислен към Щаба на Действащата армия, а през 1917 г. по собствено желание излиза в запаса.
След поражението на България в световния конфликт, през 1920 г. Рачо Петров е съден от правителството на Александър Стамболийски на общо 75 години затвор. Деветоюнския преврат през 1923 г. довежда до амнистирането му и освобождаването му от затвора.
На 6 май 1936 г. лично цар Борис III го удостоява с най-високото военно звание у нас през този период – генерал от пехотата.
Рачо Петров умира на 22 януари 1942 г. на гара Белово, Пазарджишко.
