На 11 март се навършват 100 години от атентата срещу американското посолство в София
Автор: Борис Цветанов
Това е било чудовищен акт.
Официална България се готви за конференцията в Генуа, където се надява на милостта на победителя за смекчаване на репарационните санкции и излаз на Бяло море. Изгледите не са оптимистични, но има протегната ръка от САЩ – страната, с която не сме били във война, колкото и странно да е. В самите САЩ има мощно движение от току-що учредена организация на български емигранти, които с подкрепата на американския президент и правителство отправят апели до Париж, Генуа и Обществото на народите.
И в момента, в който се появява лек повей на надежда, на 11 март 1922 г., около 20 часа откъм ъгъла на „Славянска“ и „Раковски“ се чува оглушителен трясък.
Сред редките минувачи пред полицията свидетели ще кажат, че видяли мъж (друг ще каже двама), изчезнали по „Раковски“.
За минути центърът е блокиран. Но следа няма.
Иначе и жертви няма, но щетите са значителни.
В градинката дупката от бомбата е огромна, две стени на посолството са пукнати, тридесет прозорци потрошени.
Още на другия ден светът заговора за страната ни. Държава на некадърна власт: свърталище на бомбаджии, страна на банди от незалавяни разбойници, политически убийства – Такев, Гьорче Петров, министър Александър Димитров, журналисъът Петров, атентати в театри, взривове във военни арсенали...
И нито един заловен, нито един осъден.
Още на другия ден министърът на вътрешните работи Райко Даскалов обявява сума от 50 000 лева за който подпомогне за разкриването на „това грозно дело, което не може да бъде извършено от българин. Атентатът е една провокация, целяща да дискредитира България пред света. Невъзможно е българин да е извършил атентата. Целият народ храни едно добро чувство на приятелство към американския народ“.
Случва се толкова рядкото у нас явление открай време до днес – власт и опозиция да са рамо до рамо. Че и пресата.
Стамболийски се среща с посланиците на САЩ, Англия, Испания, Румъния, Австрия. Той уверява всички, че това не е дело на българин.
На другия ден – 17 март, американският посланик Г. Уилсън обаче свиква пресконференция, на която открито заявава, че едва ли бомбата е хвърлена от чужденци.
В отговор власт и опозиция единодушно протестират. Но нищо не се случва. Полицията е, както обикновено, безпомощна. И на конференцията в Генуа българската делегация може само да гледа в пода...
Полицията спи, но доблестното българстко войнство не.
Ньойският диктат забранява да имаме военно разузнаване и контраразузнаване, но неколцина офицери на честта решават да ги възстановят нелегално. Под носа на военно-контролната комисия на Съглашението е образувана Трета секция, която започва с укриване на оръжие, подлежащо на унищожение, укрива дори самолети, започва и разчистване на сметки с предатели, които никнат като гъби.
Тук ще се ограничим само с дейността на тия всеотдайни мъже (на тях помага и една очарователна жена – Ирина Константинова, аристократка, емигрантка от Русия, за която и друг път с ставало дума в „Десант“) около разкритията им по атентата.
Сред броящите се на пръсти офицери от нелегалното в страната си контраразузнаване особено се отличава поручик Тома Прендов. Той следи отблизо най-опасния и безпардонен член на комисията – английския майор Нит.
Тома Прендов е старателен, съобразителен, имал е тежко детство и младост, възпитаник на Юнкерското училище, има контакти с ВМРО. Заедно с Ирина Константинова той разкрива странен интерес на майор Нит към разположението на американската легация.
Прендов отдавна разполага с цял списък предатели, работещи за Нит – чиновници от министерства, преводачи... Както и двама странни мъже, посещаващи го по късна доба. Единият е от Самоков. Бивш обвинен в недоказано убийство.
И едно сведение на Ирина, получено от хора от легацията: два пъти идвал мъж от Самоков, искал да се срещне с посланик Уилсън, но не го пуснали. Освен съмнителен на вид, личал и пистолет под дрехата му.
Кръгът се затвори, казва Прендов на шефа си майор Димитър Порков. И иска разрешение да действа по законите на честта. Защото според него майор Нит и шефовете му работят за дискредитиране на България пред света като държава на подпалвачи на войни, убийци, атентатори. От цялата тая работа ползата е в джобовете им, към които като от рог на изобилието текат потоци пари от изнудвания.
На 9 април 1922 г. край Искър, близо до Враждебна е намерен труп на мъж. Смъртта е настъпила от задушаване с тънко въже.
На 12 април по шосето за Самоков край Кокалянския манастир кантонер открива труп на мъж, застрелян с изстрел в тила.
И на двамата самоличността не е установена. Единственото, до което се дбира следствието, съедейки по луксозните дрехи и грижливо поддържаните ръце, е че са били хора, разполагащи с много пари.
Майор Нит разбира,че времето на безнаказаната работа срещу България е отминало. И британският шпионин свива знамената. Последният удар срещу него е, когато пред очите му на улица „Фердинанд“ срещу мавзолея на Батенберг от минаваща кола е изхвърлен труп на елегантен мъж – чиновник от военното министерство, често забелязван в компания с майора из луксозни локали...
Необходимо уточнение. На всеки, на когото това изглежда незаконно, напомняме: агентите на майор Нит юридически не могат да бъдат съдени от български съд, абсурдно е да се съди човек, който показва на света, че България не спазва клаузите на Ньойският договор (Трета секция се занимава главно с укриване на оръжие) – това означава международен скандал.
32 години след събитията, по време на известния процес от 1954 г. Димитър Порков заявява: „По това време шпионите не ги даваха под съд, гражданино съдия, защото не можеше при наличността на реквизационния орган (Съглашенската комисия, б.а.) да се водят подобни дела и бе възприета такава тактика...
