До последните си дни той размишлява за съдбата на Северна Добруджа, останала под румънска власт, без да открие приемлив вариант за действие
Автор: Борислав Гърдев
115 години от смъртта на Димитър Петков се навършиха на 26 февруари (11 март по стар стил) тази година. Роден в многодетно семейство в тулчанското село Башкьой на 21 октомври 1858 г., той учи в родното си село, работи като слуга в магазина на видния търговец Желязко Чалъков между 1868 и 1876 г., а едва 18-годишен се озовава в Одеса, където попада в средата на българските емигранти.
Участва в Сръбско-турската война с четата на Филип Тотю и Панайот Хитов, а след разпръскването й се озовава в Кишинев, където работи като строител на изграждащата се железница.
В Руско-турската война е доброволец в Първа дружина на българското опълчение, с която участва в боевете при Свищов, Стара Загора и Шипка, където заради рана в китката на 11 август 1877 г. е ампутирана лявата му ръка, довела и до известното му прозвище „Чолакът”.
Смелостта на Петков е възнаградена с Георгиевски кръст за храброст, връчен му лично от император Александър II в село Горна Студена.
Формирането му като гражданин и политик минава през чиновническото му чиракуване в Главното управление на пощите и телеграфите и Вътрешното министерство и е стимулирано от привързаността му към Либералната партия и държавния преврат на Батенберг срещу нея на 27 април 1881 г.
Режимът на пълномощията го уволнява, но и го подтиква към самообразование с четене на книгите на Херцен, Чернишевски и Оуен до израстването му като видна обществена фигура с неговото прочуто възвание „Глас към българския народ” (1882), за което на 16 април 1882 г. е затворен в Черната джамия за обида към княза и престоява там цели 16 месеца до възстановяването на конституцията и освобождаването му на 1 октомври 1883 г.
Любопитно е да напомним, че затворникът Петков е посещаван двукратно лично от премиера ген. Леонид Соболев, който го моли да признае авторството на възванието, насочено срещу омразния за русите княз, обещавайки му помощ и парична награда, което предложение е отхвърлено от Петков.
Запознанството му със Светослав Миларов го насочва към изучаване на френски език и сътрудничество в либералния орган „Светлина”, където в рубриката „Свирка” под псевдонима „Пройчо” публикува серия от фейлетони, в които критикува княза, консерваторите и органа им „Български глас”.
Оформя се нов талантлив български журналист – темпераментен, прям, с богато образно мислене, горещ патриот и предан либерал. Така през 80-те и 90-те години на XIX век той се утвърждава сред първите ни пера, редом със Славейков, Захарий Стоянов (има основна заслуга за обнародването на третия, незавършен том на „Записки по българските въстания“ през 1892 г.), Петко Каравелов и Димитър Ризов.
Петков сътрудничи на „Търновска конституция” и същевременно издава знаменитата си „Свирка”, в която се подиграва с консервативните величия Греков и Начович и с руския генерал и роден премиер Леонид Соболев.
Като депутат в 4 ОНС печата в Търново осем броя от двуседмичника си „Народно събрание”, след което се подвизава в „Независимост” и „Независима България”, където е определен от Симеон Радев като „леката кавалерия на българския национализъм“, за да акостира накрая в органа на стамболовистите - в-к „Свобода”, като участва в редактирането и списването му до 15 февруари 1899 г.
В него публикува и знаменития си опус от 7 юли 1895 г. „Няма вече Стамболова”, посветен на мъченическата смърт на неговия политически кумир, на чието покушение на 3 юли лично присъства и прави и невъзможното, за да помогне на съсечения бивш министър-председател. А от 22 февруари 1899 г. до смъртта си се грижи и за следващия партиен орган – „Нов век”.
Още кънтят в ушите ми сакраменталните обвинения към стамболовите убийци в този толкова прочут публицистичен опус – „На църква ли отидете, на комка ли, кървавият труп на Стамболова ще ви преследва и вие няма да се отървете от него и никога, и никога, и никога, и никога!“.
Както в публицистиката, така и в реалната политика Димитър Петков е непоколебим и лоялен съратник на Стефан Стамболов. Той е от неговото най-близко обкръжение, след като е разочарован от демагогията и грандоманията на Петко Каравелов през 1884 г., подкрепя твърдо патриотичната му протекционистка политика, знаещ, че в условията на омиротворена, стабилна икономически и просперираща България може да докаже качествата си на държавник, бидейки при това и партиен стратег и стълб на управляващата партия.
Димитър Петков прави шеметна кариера. Той е депутат в 4 – 7 ОНС, 3 – 4 ВНС, член на Софийския общински съвет през 1887 г., заместник-кмет и кмет на София – 1887 – 1893 г., зам.-председател на 5 и 6 ОНС, председател на 6 и 7 ОНС и на 4 ВНС, както и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в последното реорганизирано правителство на Стефан Стамболов от 19 ноември 1893 до 19 май 1894 г.
За 8 години Петков се научава как да следва правителствената политика и енергично да участва в законодателните инициативи на управляващата партия. С неговото съдействие са приети Законът за устройството на въоръжените сили на 3 декември 1891 г., за народното просвещение на 10 декември 1891 г., за насърчаване на местната индустрия на 6 ноември 1892 г., Избирателният закон от 10 декември 1893 г., изменението на член 38 от конституцията, засягащ вероизповеданието на престолонаследника на 3 декемри 1892 и 17 май 1893 г.
Тогава изживява истинска драма като православен християнин, плаче нощем в дома си, но когато трябва да се гласува поправката в името на България, дава и своя принос за приемането й.
Петков съдейства като кмет на София за превръщането на столицата в модерен европейски град. Той предлага за преустройството й вземане на десетмилионен заем от Лондонската банка. При неговото управление са оформени булевардите, площадите „Света София” и „Народно събрание” – сега „Александър Батенберг”, „Лъвов“ и „Орлов мост“, създадена е Борисовата градина, изгражда се паметникът на Левски, проектират се Народният театър и градската баня.
Столицата е разделена на пет района и са обявени конкурси за нейната канализация, спечелен от Момчил Момчилов, с предложение за обща мрежа за отвеждането на битовите отпадни и дъждовни води и електрификация.
Разбира се, има и косвени щети: съборени и ликвидирани са шест средновековни църкви, една от които – „Света Богородица пречиста“, е унищожена на 22 май 1889 г., като недоволните протестиращи граждани са разгонени с водни струи от повиканата на помощ пожарникарска команда.
Димитър Петков е строителят на Народно-либералната партия (НЛП) от 1 май 1890 г. до смъртта си на 26 февруари 1907 г. Той е председател на софийското бюро на политическата организация, работи с кадрите по места и участва в изработването на устава й от 18 ноември 1899 г.
Способностите си Петков демонстрира не само в обкръжението на Стамболов, когато е и по-лесно, но и след неговата смърт на 6 юли 1895 г. Знае се, че от 1889 г. той е доверено лице на Стамболов и е логично след убийството му да поеме партийното ръководство.
Стръвно е преследван от народняците на Стоилов. Обвиняван е, че е присвоявал общинска вода, че се е обогатил като кмет и депутат. Човек на достойнството и дълга, Петков пише писмо до Константин Стоилов от 23 март 1895 г, в което енергично и твърдо се защитава и доказва, че не се е подал на корупционни практики.
От това писмо разбираме, че ако и от всички източници да притежава сумата 248 333 лева и три здания за 172 426 лева и 10 ст., има и ипотека за 87 000 лева и дълг към БНБ от 27 420 лева
Но тъй като е влязъл в конфликт с двореца, обвинявайки Фердинанд в съпричастност за смъртта на бившия премиер, той предоставя след 7 месеца лидерската позиция на зам.-председателя на Централното бюро Димитър Греков, който е начело от 6 февруари 1896 г. до 24 февруари 1897 г.
Петков оглавява партията до първия й конгрес на 16 – 19 ноември 1899 г., когато отново отстъпва поста на Греков. На форума се приема новата програма на НЛП, загърбва се старият антируски курс и се търси по-прагматичен и адекватен облик на либералната формация. Димитър Петков наследява на лидерския пост Греков след смъртта му на 25 април 1901 г.
На изборите за 11 ОНС на 28 януари 1901 г. консолидираната партия печели 34 мандата, нареждайки се на второ място след прогресивните либерали на Стоян Данев.
След опитите за либерално обединение с Васил Радославов от 8 февруари 1899 г., между 12 и 16 август 1901 г. той преговаря и с Петко Каравелов, чието правителство подкрепя до 22 декември 1901 г., когато пада заради заема за тютюневата режия от „Банк дьо Пари е де Пей Ба“.
Обединение не се осъществява, партията залинява, на изборите за 12 ОНС на 17 февруари печели само 7 мандата, единият от които от Горна Оряховица получава Димитър Петков.
Кризисният период е преодолян през следващата година, когато на 6 май е образувано правителството на ген. Рачо Петров, в което попадат видни дейци на НЛП, между които Димитър Петков и Никола Генадиев – оглавили съответно вътрешните работи и правосъдието, заради което управлението до 16 януари 1908 г. е известно като втори стамболовистки режим.
Димитър Петков активно участва в подготовката на изборите за 13 ОНС на 19 октомври 1903 г., спечелени убедително от управляващите със 144 мандата! Той остава партиен шеф до смъртта си и е един от малкото щастливци у нас, доживели възкресението на партийната си структура до водеща политическа сила.
За мащаба и размаха на организаторския му талант съдим по амбициозната икономическа, социална и културна реформаторска дейност на стамболовистките кабинети. В България се извършва индустриална революция, а в периода 1903 – 1907 г. кабинетът стимулира стопанския просперитет, осигурявайки 2,5 пъти увеличение на външно-търговския баланс на страната.
Приемат се важни закони, като този за насърчение на местната търговия и промишленост от 26 март 1905 г. и за търговско-индустриалните камари от 13 януари 1907 г. Обръща се сериозно внимание на боеспособността на армията, като военните разходи нарастват до 30 050 000 лева и се правят първите значими стъпки в модерното социално законодателство със законите за защита на женския и детския труд от 26 март 1905 г. и за подпомагане на държавните работници в случай на инвалидност и заболяване от 7 март 1906 г.
За градивния дух на втория кабинет на ген. Петров и този на Димитър Петков – 23 октомври 1906 – 26 февруари 1907 г. говори и фактът, че просветен министър в тях е проф. Иван Шишманов, с чието съдействие на 3 януари 1907 г. се открива Народният театър.
На 22 декември 1903 г. по предложение на Петков парламентът гласува персонална пенсия на Иван Вазов с годишен размер от 4800 лева, впоследствие такива получават и Константин Величков, Стоян Михайловски и Драган Манчов, а след направените компромиси премиерът успява да овладее и социалоното напрежение след стачката на пернишките миньори, приключила на 1 февруари 1907 г.
Нелепо е такава възходяща политическа кариера да бъде бламирана точно при откриване на Народния театър със студенстските освирквания на княза, довели до оставката на проф. Шишманов на 4 януари и до затваряне на университета и уволняване на професорите за 6 месеца.
Днес само може да гадаем как Петков би излязъл от трудната и деликатна ситуация, ако не бе убит на бул. „Цар Освободител” на 26 февруари 1907 г. от уволнения народняшки чиновник Александър Петров.
Вярно е, че възникналата криза довежда на власт демократите на Малинов, че убийството на Петков навява тъжна и горчива асоциация с гибелта на Стамболов, поради което гробовете им са един до друг, но съм сигурен, че ако бе останал жив, щеше да направи възможното за спасяване на правителството и оглавяваната от него партия, тъй като е притежавал качества, „които го издигат до равнището на най-изявените строители на модерната българска държава” (Радослав Попов).
А и не съм сигурен дали би форсирал на 22 септември 1908 г. процеса по обявяване на независимост, след като четири години преди това този въпрос не е сред приоритетните за народните либерали.
Димитър Петков до последните си дни размишлява за съдбата на Северна Добруджа, останала под румънска власт, без да открие приемлив вариант за действие и е твърд продължител на еволюционистката политика на Стефан Стамболов в Македония, наричайки презрително революционните чети там „банди“.
Затова не е случайно, че правителството на Рачо Петров не се намесва в помощ на Илинденско-Преображенското въстание, което неминуемо би предизвикало международни санкции, а вероятно и национална катакстрофа…
Израз на уважение към делото на държавника Димитър Петков е телеграмата на екзарх Йосиф I, изпратена във връзка с трагичната му смърт: „В негово лице България загуби способен и енергичен държавен мъж, заслужил гражданин, най-примерен родолюбец, на Църката предан син с идеалите си”.
Димитър Петков има неуспешен семеен живот. Той се развежда с Екатерина Ризова, сестра на съратника си Димитър Ризов, с която живее от 20 юли 1886 г. до 10 декември 1895 г., а след убийството му неговите синове Петко Д. Петков и Никола Петков също загиват като противници съответно на Демократическия сговор и на БРП (к).
Паметта на опълченеца премиер е увековечена със скромен паметник в градинката пред парламента.
