Долу нечистите ръце от героичните ни четници – Христо Ботев е убит от черкезин, наемен опитен стрелец

Автор: Борис Цветанов

В последните години лавинообразно треторазрядни писачи, а след тях цял и легион графомани и плагиати, се изявяват из медиите с различни версии, в които Христо Ботев е убит от българин от близкото му обкръжение или става жертва на заговор на неколцина от четниците.

Божидар Димитров наричаше тая категория „автори“: „мръсници и гадове, разпространяващи глупави слухове. Те смятат, че всички останали са като тях, измислят нелепости, за да успокояват съвестта си, знаейки прекрасно, като се видят в огледалото, че са мръснцици и гадове“.
  
Писателят историк и един от най-сериозните изследователи на белите петна в българската история и особено фалшификациите в нея Николай Иванов, написа книга „Убиецът на Христо Ботев, нови архивни документи“, с която би трябвало да се сложи край на унижаването на поелите пътеката на обречени на Отечеството. Те не могат да бъдат пладнешки разбойници и няма за какво да убиват своя обаятелен войвода.

Измислените версии – за да не разкрие след спасителен преход в Сърбия далавери, свързани с пари (за пари, въобще ако ги е имало, то те са били изсипани в тревата на брега на Дунава в Козлодуй); за обида на военни качества, за неправилно военно ръководство и т.н. – до една не търпят живот след сериозен анализ, но това не интересува съчинителите. Те са същите тия, за които българският народ е сбирщина от предатели (особено при залавянето на Васил Левски!), а сега вече и от обикновени убийци.
  
Книгата на Николай Иванов би следвало да сложи точка на цялата тази позорна симфония на мрака, но както се казва: „Ха дано, ама надали". Поне моят опит в борбата за поставяне на истината на мястото на ортодоксални заблуди ме кара да съм песимист.

Николай Иванов е дал в книгата си живот на близо век потулени архиви в БАН, даващи неопровержими доказателства, че убиецът на Ботев е черкезин, опитен нишанджия (стрелец по нишан – знак, белег), аналог на сегашните снайперисти. Той не е от редовната войска, а от редива – обучен резерв от бойци, държащи оръжието си по домовете, винаги готови да се включат във военни операции, за което получавали и редовно заплащане.
  
В случая имаме работа с черкези, заселени у нас след Кримската война, по-конкретно във врачанското село Баница и околните села. Настанени веднъж от властта, селяните са им построявали къщи, харизвали са им добитък, работили са им ангария, а те са си живеели живота, поддържайки стрелковите си умения с участия по състезания по време на селските сборове, както и с лов.
  
Убиецът е бил един от 39-те бойци на командващия групата, както сам я нарича Джамбаз Мустафет – турчин на военна служба. По мое мнение, докато останалите 38 са редови бойци, стрелецът е бил „снайперистът“ на главорезите. Той е бил в засада и изчаквал удобния момент през фаталната за войводата вечер.

Доказателствата са много и е странно защо досега ортодоксалните историци – било от некомпетентентност, било от недобросъвестност, не са давали ход на фактите.
 
Ето само няколко думи на свидетеля на събитията Тоно Димитров Мазнов (АИИ- БАН, В, арх.сб.2889, л.8-9): „Останалите живи четници и повечето от овчарите знаеха, че Ботев е убит от черкезин, нишанджия под Камарата“.
  
Пишещите по въпроса, като по закон, избягват обстоятелството, че за Ботев никой не се интересува след Освобождението почти десет години.
  
През това време цяла Враца и околността пряко в лице заклеймява Джамбаз Мустафет: „Ти уби Христо Ботев!“. Съзаклятници дори го търсят да го убият.
  
Ето непоглеждани досега спомени на очевидец от онова време – Иван Остриков (АИИ - БАН, В, арх.сб.2868/1968, л.1): „Аз съм виждал по улиците на Враца да го сочат по-стари хора и да викат по него и да го декат (да се карат), казвайки: „Ти, ти уби Ботев, ти, читако“. Всички бяхме уверени, че Мустафето го е убил, но никой не взе да го съди. Разбира се, Мустафето винаги се оправдаваше и казваше, че не той го е убил, а го е убил един черкезин“.

Мустафет отговаря при преки контакти, че не той, друг е убил войводата, или „човек от моята група е убиецът“.

Имало е искане за съд, но е бил защитаван от влиятелни чорбаджии, пък и почива три-четири години след Освобождението.
  
По време на сраженията. врачанският каймакамин определя на Джамбаз Мустафет (Алманах на Дунавския вилает за 1876 г.) блокиране на стратегически точки. Една от тях ще се окаже на 280 метра от бъдещото лобно място на войводата. Там ще залегне убиецът нишанджия в очакване звездния си миг. Пушката му била система „Шнайдер“ – мощно оръжие, с куршуми 14,66 калибър.
  
Явно е имал намерение да спечели обявените от самия султан за главата на баш бимбашията  25 000 гроша (според други източници 12 000), защото оръжието му било заредено с патрон със златен куршум за войводата, изготвен от жълтица, смачкана на кюлче. Според някои от източниците, куршумът е имал и белег, за да се знае стрелецът и да няма спор кой е стрелял. 
  
Да надзърнем и в спомените на Петър Мазнов пред комисия от врачанското ученолюбиво дружество „Развитие“, записани на 10 януари 1934 г. – десетилетия недокоснати от изследователска ръка (той разказва за събитията, в които заедно с други 11 овчари са арестувани в една кошара – именно при тях са били черкезите на Мустафет): 

„Они седнаа да ядат млеко у кошарата и готвеа агнешко. Помаяа се какво се помаа и по едно време гледам към назе тича един черкезин с пушка и дойде при Мустафето и каза нещо. Всички се зарадваха и взеха весело да си хортуват. Дедо Вълко Очиндолски (един от арестуваните овчари, б.а.) , който знаеше черкезки, обясни... черкезино бил приближил до група комити, които били насядали. Скришом черкезинът се прицелил в един от комитите, по който имало разни работи, бамбашка от другите комити, от което черкезино се досетил, че може това да е бим башията – войводата на комитите. Прицелил се, като в пушката бил сложил не куршум от олово, а куршум от злато, щото чувал, че обикновен куршум не го лови... и че златен куршум лети и бие и по-точно, и по-силно“.
   
Трябва да отбележим, че „по време на боя турците бяха арестували всите овчари, които са биле горе у Балкано“( Вачо Пиронков, АИИ - БАН, В, арх.сб . 2868/1968, л.2).
  
В спомените си Никола Т. Димитров (АИИ - БАН, В, арх. сб. 2868/1968, л. 2-3) пише: „Най-големият виновник за убийството на Христо Ботев е бил Джамбаза Мустафето, така го наричаше народа... Очевидци са разправяли как черкезин, изпратен от него да проследи четниците... с радост дошъл и съобщил, че убил войводата на комитите, а след това отсекли главата му“.

В наши дни проф. Пламен Павлов отхвърля всякаква версия за българско участие в убийството на войводата – „като че ли имат любима мечта да намерят убиецът на Ботев да е българин... аз винаги съм заставал срещу спекулациите,че българин е убил Ботев“ („Стандарт“, бр.134, 28 май , 221 г., с.19).
  
По въпроса за разстоянието, установено от комисия, ръководена от инж. Валери Младенов, уточнила точното място, откъдето е стрелял нишанджията, Юксел Етемов – републикански съдия от Българската федерация по ловна стрелба, коментира: „Несъмнено нишанджията е бил от ония, които са се славели с прецизно поразяване мишени при състезания... бил е в изгодна позиция, стрелял е от опора, подпрял приклада на пушката върху камък – предпоставка за точен изстрел... Имал е уменията на опитен нишанджия и е произвел срещу Христо Ботев един уникален изстрел, който се е дължал в голяма степен и на късмет“ (Юксел Етемов, Велико Търново, 20 юни, 2021 г.).
  
А ето и становището на проф. арх. Минчо Ненчев от Университета по архитектура, строителство и геодезия, участвал в изследването за мястото, заето от убиеца, на 280 метра от там, където е стоял Ботев: „При анализиране на обстановката се изпуска изключително важен факт, способстващ за прецизно ориентиране при прицелването на стрелеца по изправената фигура на Ботев. Здрачът е преминал в мрак. Бялото перо от шапката на войводата се оказало фатален момент при допълнителното прицелване от страна на стрелеца. Перото се е белеело в мрачината и подпомогнало като точка фиксирането на мерника от страна на нишанджията“. 

Фаталното бяло перо е описано в спомените на Никола Кючуков: „Калпакът му приличаше на ония от румънската кавалерия, с бяло перо, обвито долу с трицветен шнур, златен ланец и пред челото положен лъв“ (Илия Луканов, „В търсене на истината за гибелта на Ботев“, С. 2011, с.104).
  
Войводата става удобна мишена поради едно обстоятелство – нашите войводи, като по неписан закон, се старали с нещо по външността си да се отличават, да подчертаят своята по-висока длъжност, както възкликва Мирончо от „Чичовци“ на Иван Вазов: „Пуста суета человеческа!“.

Накрая едно лично мнение, за което е минало времето да са потвърди или опровергае. Убиецът, чието име така и не можахме да узнаем (по всичко личи, че самият той е бил убит ден или два по-късно), е бил черкезин, живял в село Баница. Това не е Джамбулет,  който се сочи от ортодоксални източници (дори се приемаше и от Божидар Димитров).

Пукнатините във версията за Джамбулет (убит от Георги Апостолов на другия ден след убийството на Ботев) дадоха и още дават хляб за дъвчене на любителите на унижаването на българите, представяйки ни като народ от убийци на свои герои.

В категории: Новини , История