Издирват се потомците на съратника на Левски Иван Комитата

Автор: Йото Йотов

За Иван Цветков Чипиля (Комитата) споменът в нашия Чипилски род е особено ярък и до днес.

Още на младини в Правец му се налага да даде отпор на турските душмани, защитавайки честта на семейството си. И то достоен отпор, макар да му е струвал твърде скъпо.

Жена му с бебето пеленаче Христо – едва на 3-4 месеца, през 1876 г. е отвлечена от турски бабаити заради хубостта й. Мъжът й Иван се разправя с тях, убивайки трима. Заради това се наложило да бяга от закона в Балкана. Изтезавана да каже къде се е укрил, жена му е зверски убита, а детенцето е прибрано от роднини и дълго време, останало без майка, е кърмено с козе мляко.

Иван тайно се връща, взема сина си и потегля на север, към Дунава. В с.Търнак е била задомена една от сестрите му, на нея той оставя сирачето и преминава във Влашко. Синът му до Освобождението расте, без да е видял баща си, който по принуда става заклет комита. Това е запомнено в родовото предание на неговите наследници, разказано ми от Евдоким Трънски.

А в историческите архиви открихме онова, за което правнукът му не можеше да разкаже – за бурното му бунтовническо житие от онзи момент нататък до изгрева на свободата, във всички борби против турската робия.

Иван Цветков още на 23 години, до бягството си, е от първите комитетски работници в Тайния революционен комитет на с. Правец. Опълченецът Васил Стаменов разказва в спомените си: „През април 1871 г. ме заведоха в дома на Цветко Вълчев. Попитаха ме на кои наши момчета може да се повери една тайна. Аз им посочих десетина души (изредени са техните имена, третият поред е Иван Цветков, б.а.). След няколко дена Цветко ми каза да събера момчетата у дома му. Пред нас се яви един непознат човек и попита домакина: „Тези ли са ви новобранците?”, на което той отговори: „Тези са.” „Много са млади” – каза непознатият. „Млади са, ама са арни” – отвърна домакинът. Този непознат беше самият Левски”.

Сетне, през 1871 и 1872 г. Цветко и други комити в неделя и на празник събирали младежите от селото и ги завеждали на скришно място, гдето ги карали да се прескачат и се борят, да се обучават с пушки, да стрелят на белег, да се учат на „талим”. Единствено обирът на Орханийската хазна през есента на 1872 г. и ударът по Правешкия таен комитет парализират тук подготовката за бъдещото въстание.

Но преживяната жестока лична драма отвежда Иван на място, където може да продължи своята борба – сред доброволците българи в Сръбско-турската война като четник в обединената Панайотхитова и  Филиптотюва чета през юни 1876 г. В списъчния състав на този доброволчески батальон, броящ 653 души, Иван Цвятков Чипиля е записан под № 269. Участвал в боевете при Бяла паланка, Бабина глава, Чипровци, с.Железна.

След края на войната четата на Филип Тотьо през юли 1876 г. е разпусната. Заедно с други четници Иван Цвятков Чипиля се присъединил към отряд от 87 души, начело с войводата Сидер Грънчаров, решен да продължи борбата. На 12 юли Сидер отново ги повел по Стара планина с намерение да не се връщат в Сърбия, а да продължат за България и да подпомогнат с каквото могат загасващото въстание. 

Четата е пресрещната от силни турски войски. Грънчаров загива на 31 юли 1876 г. в бой край село Чурек, недалеч от връх Мургаш. Една част от хората му загиват или са пленени, но малко от тях, между които и Иван Комитата, успяват да се спасят и по-късно да преминат Дунава в Румъния. Боевете в които нашият чипилец участва с войводата Сидер, са наречени от историците „последната искра от потушеното Априлско въстание”.    

И отново Иван Комитата, вече в започналата Руско-турска война през 1877 г., на румънска земя се записва на 19 юни в редовете на Българското опълчение – в състава на трета рота от Втора опълченска дружина в Предния отряд. Следва настъплението през Дунавската равнина, минаването на Хаинбоаз и жестоката неравна битка за Стара Загора. След отстъплението опълченците заемат за отбрана превала Шипка.

По-рано сформираната от 50 души българска конна сотня следва да бъде попълнена с още личен състав. Сред явилите се доброволци, на 5 август в Габрово Иван Цветков е отписан от 3-та рота и е зачислен в щабната конна сотня. Руснаците наричат нейния увеличен до 80 кавалеристи състав „Охотниците” – т.е. конни волентири „доброволци” за изпълнение на особено рисковани и важни задания. Снабдяват ги с казашки саби, къси кавалерийски карабини „Бердана-2” и револвери „Смит Енд Уесън”. Те изпълняват задачи за съпровождане и свръзка на командирите, пренасят важни писма, заповеди и донесения, снабдяват с боеприпаси и храна пехотата, разузнават за противника.

Опълченците Мито Анков от Враца и Петър Балабанов от Трявна свидетелстват за мястото на конната сотня в шипченските боеве: „Снеха ни на село Топлеш, под Балкана. Нашата конница вардеше мъртва стража (стоеше в засада, б.а.) под Малуша.”

Малуша е връх от Кралимарковския хребет, на десния фланг на Шипченци, от където по обходни пътеки черкезка конница е можело да заобиколи отбраната и да отреже пътя от Габрово. За късмет до това не се стига. Едновременно поддържат връзката на върха с руските батальони, идещи на помощ към прохода.

След победата при Шипка българската сотня взема участие в разузнавателните разезди в зимния преход през Стара планина в колоната на Скобелев и поддържа връзката между него и генерал Столетов. Придадена към конницата на генерал Дохторов, участва в атаката срещу турците при Шейново.

Историците сочат: „В битката при Шейново „…още следъ падането на редутъ № 3 една часть отъ турската пехота и цѣлата имъ конница направи опитъ да си пробие пѫть къмъ югъ, но, атакувана отъ конницата на генералъ Дохторовъ, бѣше разпръстната и пленена. Въ тази конна атака Опълченската сотня справедливо заслужи похвалата на опитнитѣ руски конници.” В нея (конната сотня) Иван получава бойни отличия за проявена храброст.

„Нашата конница кръстосваше към Калофер, Голямото село, Малкото село, мъчехме се да пресечем пътя на черкезите, но те избягаха. При Шейново победихме турчина. На 27-28 декември беше това.” После „…Вземаме робите (пленници), закарваме ги до Тулово. Казаци ги закараха пък в Русия… Стоехме в Котел 3 месеца. В туй време дойдоха селяни, казаха, че се разбунтували турците към Садово и Медювен“ – спомня си Балабанов.

Това налага участието на сотнята, порастнала до 120 конника, и във финалните моменти от бойните действия на русите в направление Котел-Сливен при Садово, Търново-Сеймен (дн. Марица) и Кадърфаклие (дн. Везенково).

След усмиряването на турското население по Източния Балкан, част от по-възрастните опълченци кавалеристи се уволняват към 28 май 1878 г. Но сотнята остава като бойна единица дори и след  подписването на мирния договор в Сан Стефано, разширява се с още конници.

Иван Цветков също остава в нейния състав на гарнизон в Шумен.



Неговата борба още не е приключила и цели три години той участва в разгрома на разбойническите турски банди, които са вилнеели в Лудогорието след Освобождението.


Удостоверение за службата на Иван Цветков в Опълчението (в трета рота от втора дружина и конната сотня от Плоещ до Пловдив), издадено му от Военното министерство на Княжество България ноември 1896 г.

Едва през 1881 г., когато към опълченската сотня се създават още две и на тяхна основа се формира 2-ри конен полк, вече 30-годишен, Иван напуска кавалерията. Комитските години веднъж завинаги вече са свършили, свободата е дошла, но свободен ли е той? Предстои му труден избор – без семейство и без дом, без средства за съществуване.

Родният Правец е отдавна загаснало огнище, единствената свидна кръвна връзка с миналото е 5-годишният му син в селото на сестра му. От 1881 г. се установява завинаги в с.Търнак, където най-после се събира с момчето си Христо, жени се повторно за Пенка Дилова, с която в невероятна сиромашия отглеждат още 6 деца: Цвятко, Тодор, Цоло, Василия, Дина и Георги. Едновременно се грижи и за престарелия си баща.

Дошло е време, когато чиновници и „поборници” без никакви реални заслуги са новата върхушка на освободеното Отечество – те заемат важни постове, законотворстват, разпределят благата в своя полза като министри, кметове, градски големци, депутати, вземащи и народна пенсия над 1000 лева.

Останалите живи поборници, заточеници и опълченци вече са само един необходим декор за показ на отминалите геройства на българина по време на казионни тържества. Тяхното дело бездушно и лицемерно се забравя още в следващия миг, след отзвучаване  на празничните фанфари. На никой властник не му е до тях.


Свидетелство за бедност”- април 1896 г. на поборника Иван Комитата, участвал в тайния комитет, 2 чети, 2 войни и 5 години в Българското опълчение

По същата логика и молбата на Иван Цветков Комитата до властите като поборник, четник и опълченец, за което трима бивши опълченци са дали своята гаранция и от Военното министерство има потвърждение за същото, да получава месечна пенсия, вместо земеделска земя, поради липса на средства и работен добитък за нейната обработка, след 3-годишно разтакаване остава без последствие и с решение на Пенсионния съвет от 14 октомври 1913 г.: „…тъй като е земеделец, не му се полага пенсия, а само 10 декара земя и еднократно 200 лева.”

Недочакал подкрепа от държавата, за която се е борил, само две години по-късно в тежък труд като тухлар угасва през 1915 г.  

Оставил в селото спомен на скромен и чист българин патриот, израз на което е запазената на стената на читалището възпоменателна плоча.



Един човек от моето родословно минало, за когото не ме е срам да разкажа.

Изследването се публикува и с цел издирването на неизвестни ни до днес живи потомци на шестте деца на този юначен българин от село Търнак – Цвятко, Тодор, Цоло, Василия, Дина и Георги.

Млади клонки от голямото родословно дърво на Чипилския род, братовчеди и сродници, дайте знак, че рода на Иван Комитата не се е затрил във времето, ако прочетете тази статия! За контакт: Йото Йотов    yotko.m.yotov@gmail.com.

В категории: Новини , Войни за освобождение