Единият обаче става депутат, а другият се проваля на изборите
Автор: Борислав Гърдев
Вазов и Алеко – съпeрници в литературата и политиката
През 1894 г. Вазов и Алеко Константинов са вече утвърдени писатели, ползващи се с авторитет и уважение в обществото. Вазов е спечелил народната любов с обнародването на романа си „Под игото” (1890), а Алеко събира овациите от излезлия пътепис „До Чикаго и назад” (1894).
И двамата са изявени интелектулаци – русофили, противници на режима на Стефан Стамболов, който пада от власт на 18 май 1894 г.
На 1 юни с.г. е създадена Народната партия, в която до края на живота си членува Иван Вазов. На 6 август е избрано ръководството на Демократическата партия, в което редом с Петко Каравелов и Иван Славейков, откриваме и името на Алеко.
Противно на мненията, че двамата писатели са аполитични, именно през 1894 г. ще ги видим в директен сблъсък за властта на проведените на 11 септември парламентарни избори за 8 ОНС.
Припомням, че на власт е вече Константин Стоилов – бивш съратник на Стамболов и лидер на Народната (известна още като Народняшка) партия. Той знае как да проведе „успешни“ избори, като в стремежа си да спечели на всяка цена дори се престарава, нареждайки на полицейските и общински органи в страната, старателно подменени от него, да положат необходимите усилия за преследвания краен резултат.
Това е добре известно на стамболовистите. Стефан Стамболов не се кандидатира дори от Търново. Не случайно на 1 септември Народно-либералната партия официално се отказва от участие, регистрирайки първия парламентаен бойкот у нас.
Алеко обаче е или безкрайно самоуверен, или много наивен, за да предложи кандидатурата си в Свищов. На 11 септември той директнно се сблъсква с позорната „байонетна демокрация”, чийто художествен образ във вестник „Знаме” се явява фейлетонът „По изборите в Свищов”, публикуван на 26 септември с.г.
Преживяното оставя дълбока следа в неговата честна и безкомпромисна натура и добива истинската си еманация в шедьовъра му „Бай Ганьо прави избори”, публикуван в сп. „Мисъл”, кн.1, 1895 г. – безсмъртен паметник на Стоиловата епоха и нейните тъмни герои Дочоолу, Гочооллу и Данко Хаирсъзина.
Сега, като се замисля, разбирам, че Алеко Константинов е бил наистина голям мечтател. Напълно невъзможно е било да победи в Свищов тогава, тъй като оттам е Григор Начович, който прекрасно владее тактиката на изборните манипулации и в никакъв случай не би допуснал пробив в такива решаващи и за неговата политическа кариера избори.
Иван Вазов се кандидатира за депутат в Казанлък. Естествено е избран. Той не пише очерк или фейлетон „По изборите в Казанлък”. Но като пристрастен партизанин се чувства задължен да остави писмени свидетелства във възхвала на парламента, в който взема дейно участие.
В сатиричния си софийски епос „Кардашев на лов” (1895) той дава една доста привлекателна и дори и днес мечтана – затова по-скоро премислена, отколкото достоверна, картина на ситуацията по парламентарните банки:
„С удоволствие се забелязваше разликата на това Народно събрание от народните събрания на миналия режим.
Тогава личности незначителни, неизвестни, нищожни, някои с тъмни слави, личности със стадни инстинкти – изскокнали из полицейската урна, оръдия неми на една воля, мъртво градиво на една само партия, захващаха повечето банки, дето сега стоеше цветът на страната, добрите сили и добрите репутации на България, представена във всичките си класи, политически лагери, ламтения, въжделения и съвести.
Десетина благодушни и кротки мюсюлмани (всъщност те са седем, б.а.) със своите червени фесове, чалми и сини джубета допълняха живописната страна на това и в други отношения вече пъстро събрание.
С една реч България целокупна стоеше на тези банки.”
За Великден на 1895 г. Вазов и Алеко се борят за читателската любов. Едновременно излизат „Драски и шарки”, част втора и първата част на „Бай Ганьо. Невероятните приключения на един българин”, превръщайки се автоматично в родна медийна сензация и в едно от първите категорични модификации на раждането на бестселъра по български. Алеко продължава да критикува насилническите методи на режима.
На частичните избори за Народно събрание на 22 януари 1895 г. партийният му лидер Петко Каравелов е избран – това е стратегичски компромис на управляващите за сметка на по-опасния Драган Цанков, който е унизен в Бяла Слатина, след чийто скандален провал се ражда друг шедьовър на Алековия сатиричен гений – „Угасете свещите!”, 31 януари 1895 г.
На 17 ноември 1896 г. се провеждат още по-насилнически и манипулирани избори за 9 ОНС. Алеко вече не рискува да участва. Вазов е отново във властта. Той дори ще стане министър на просветата след смъртта на Алеко Константинов – от 26 август 1897 до 18 януари 1899 г.
От тези наистина кървави избори имаме свидетелства на провалените опозиционни кандидати Юрдан Хаджипетков Теодоров, победен в Елена от братовчед си Теодор Теодоров (В писмо от 8 декември 1896 г. до д-р Кръстев той свидетелства: „Повече от двеста души има бити и почти всички стражари, полицейски и горски са бити от населението, което се самозащитаваше”) и Петър Пешев, загубил в Севлиево, защото „ми попречиха насилията на народняците, които употребиха за целта артилерийския полк, който ни гони с камшици и ни прогони от изборното място”.
Най-сериозният, талантлив и безкомпромисен обвинител на Стоиловото управление – Алеко, не доживява края на разточителното му и неразумно управление. На 11 май 1897 г., пътувайки с файтон с адвоката си съпартиец Михаил Такев на връщане от Пещера за Пазарджик, близо до село Радилово, е подло убит от засада от въоръжена хайка, изпратена да ликвидира неговия спътник. Писателят загива по погрешка!
Цяла България е потресена. След убийството на Стамболов на 6 юли 1895 г. това е следващата свидна жертва на народняшкото управление.
Д-р Кръстев първо ще напише най-изобличителния си есеистичен текст в своя живот – „Пред кървавия труп на Алека”, оптечатан в юнската книжка на „Мисъл” от 1897 г., в който посочва с горчива гордост: „Властта, подлата власт, блести със своето отсъствие и с това придава по-сърдечен изглед на тази ранна траурна процесия“ (по опелото, осъществено в църквата „Света Неделя“, б.а.).
Доста по-късно в книгата си за Алеко от 1917 г. професорът ще отбележи с тъга, че Щастливеца пада свидна жертва „в една неравна борба с една партия – Народната”, защитавайки правото си на свободен и честен гражданин.
Неизбежно трябва да се посочи, че управниците народняци са били против погребението на Алеко в София „по хигиенични съображения” и че на него в множеството се промъква към църквата (тогава наричана „Свти Крал”) и гузният Иван Вазов.
Той, който оставя спомени за кого ли не – от Спас Вацов и Бобчев до Стефан Стамболов, не написва и ред за своя именит колега. А са се познавали още от лятото на 1877 г., когато работи като писар при губернатора Найден Геров в първия освободен от руските войски български град...
