Ильо войвода – от пазач в Рилския манастир, през легията на Раковски до страшен хайдутин с военно отличие

Автор: Атанас Коев

На 17 април се навършват 125 години от смъртта на Ильо Марков – български хайдутин, революционер и войвода, борец против турското робство, останал в историята като Ильо войвода.

Безстрашният бунтар е роден в село Берово, Малешевско (дн. Република Македония) в семейството на Марко поп Георгиев.

В периода 1830-1848 г. той е пандурин (пазач) в Рилския манастир. Като такъв многократно разбива турски разбойнически чети, нападащи светата обител.

Панайот Хитов пише в спомените си, че Ильо Марков станал хайдутин, за да отмъсти за брат си, убит от турците. Според него за кратко време около войводата се събрали около 200 човека, но той избрал 15 от тях и ги повел в Доспат планина.

Това става през 50-те години на XIX. Дълги години той предвожда четниците из чукарите на планините Малешевска, Пирин, Рила Родопите и Странджа, сражавайки се смело с османските поробители и мъстейки за поруганата българска чест и безчинствата,  извършени от тях.

В четата си Ильо Марков събира все юначни и храбри българи, а негов байрактар става известният по това време хайдутин Стоимен войвода.

Според Христо Македонски, съвременник на тези събития, през 1860 г. в Рилския манастир пристига самият Раковски, за да търси среща с Ильо войвода.

Когато през 1862 г. в Белград се създава Първата българска легия, смелият хайдутин се отправя за сръбската столица и се включва с четата си в легията.

След разпускането на формированието той не престава да се бори за освобождението на българския народ от османско иго.  Той събира на сръбска територия чета от около 300 души и е готов всеки момент да навлезе с нея в българските предели.

На 1 юни 1876 г. избухва Сръбско-турската  война и четата на Ильо войвода, заедно с четите на Филип Тотю и Панайот Хитов, заминава за град Зайчар, където сръбските войски водят тежки боеве с турския аскер.

На 15 юли с.г. в местността Треси баба четниците завързват ожесточени сражения с турските войски, като за проявените храброст и героизъм Ильо Марков е предложен от руския генерал Черняев за военно отличие, а сръбското правителство му отпуска пожизнена пенсия.

Впоследствие в едно сражение с турците при Делиград войводата е тежко ранен, като загубва дясната си ръка.

Когато избухва Руско-турската война от 1877-1878 г. Ильо войвода, въпреки че е инвалид, не се поколебава нито за миг и заминава за Свищов, където са дебаркирали руските войски. Тук той организира голяма чета и се отправя за Троянския Балкан,  събирайки ценни сведения за разположението на турските части.

Впоследствие неговата чета действа в Ловешко, нанасяйки редица поражения на противника. След това смелият войвода се включва в отряда на генерал Гурко и подпомага русите при преминаването на Етрополския Балкан, като взима участие в боевете за София, Радомир и Кюстендил.

Съвременници на тези събития си спомнят по-късно как Ильо войвода влиза победоносно в Кюстендил, възседнал наперено черния си ат.

След като току-що освободена България е разделена на части от Берлинския конгрес и избухва Креснеско-Разложкото въстание през октомври 1878 г., войводата отново събира голяма чета и отива да помага на въстаналите свои събратя. Именно тук Ильо Марков се запознава с младия и напорист Стамболов.

Когато въстанието се проваля поради руското настояване да се прекратят всякакви военни действия, той много тежко преживява това, но е безсилен да стори каквото и да е.

През 1880 г. Стефан Стамболов, като депутат в Народното събрание, пламенно настоява да се даде пенсия на смелия, но застаряващ български революционер заради заслугите му към Отечеството. Парламентът му отпуска пенсия в размер на 200 лева, но през 1896 г. тя му е отнета.

На 12 декември с.г. дядо Ильо пише по този повод гневно писмо до премиера Константин Стоилов, в което го упреква за стореното с него и с още мнозина поборници, отдали живота си за свободата на България.

Въпреки напредналата си възраст, когато през 1885 г. избухва  Сръбско-българската война, Ильо войвода взема участие и в нея, сражавайки се отново за Отечеството. Начело на голяма доброволческа чета той се бие геройски при Брезник, Сливница и село Извор.

След войната, когато се създава ВМОРО, престарелият вече поборник дава ценни съвети при изграждането четите на организацията.

Смелият български хайдутин и революционер умира на 17 април 1898 г. в Кюстендил, като е погребан по подобаващ начин, заради големите му заслуги за освобождаването на България от турско робство.

По повод смъртта му Централното поборническо опълченско дружество публикува във вестник „Юнак“, в броя от 18 април 1898 г. „Скръбно известие“.

В него се посочва: „С неизказана душевна скръб и с дълбоко съкрушено сърце съобщаваме на всички роднини, приятели, познайници и другари по оръжие, че на 17 т.м. сутринта се помина в Кюстендил старият и всеизвестен борец за българската свобода, защитника на угнетените си братя, македонски българи, бичът на азиатския варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода.“

Необикновената храброст на смелия войвода и подвизите му са възпети в множество народни песни и още преживе му създават легендарна слава.

Днес гробът му, намиращ са до входа на кюстендилското гробище, непрекъснато е отрупан с цветя, а признателните кюстендилци са вдигнали величествен паметник на видния наш революционер.




В категории: Добри Вести , Войни за освобождение