Спомени от първия учебен ден: Дървени чинове, черна циментова дъска и голямо сметало с дървени топки

Автор: Христина Митева

С наближаването на есента с трепет очаквах своя първи учебен ден. През лятото бях събирала доста билки – лайкучка и хвощ, за да помогна в закупуване на тетрадки за училище. Семейството ни бе многодетно и децата всякак се опитвахме да подпомогнем родителите си.

Преди да прекрача училищния праг, вече умеех да чета, но все още не можех да пиша. 

В онези времена на беднотия, редовно износвах дрехи на по-голямата си сестра. С тях се премених и за тържеството по откриване на учебната година. Не беше нова и чантата ми, а наследство от кака ми Тонка. Тя бе с наполовина олющена от дългогодишната ски употреба черна боя, но беше кожена и здрава, така че щеше да ми върши добра работа, а на каката, като по-голяма, вече в гимназията, щяха да купят нова.

Учебниците ни тогава бяха безплатни и ни ги даваха в първия учебен ден. Ние трябваше да ги опазим здрави и чисти, за да ги върнем в края на учебната година, така че да се ползват от следващия випуск.

На тържеството на 15 септември ме заведе батко ми, ученик също в Прогимназиалното училище, където щях да уча и аз. Отидохме изкъпани, облечени в опрани и закърпени дрешки, изрязани нокти и добре вчесани коси. В коридора на училището бяха наредени няколко дълги опашки от ученици, за да минат на преглед по хигиена.

После брат ми ме заведе до един дълъг страничен коридор на първия етаж на училището и ми нареди: „Тука са стаите на първокласниците. Върви по коридора, учителите ще те намерят и заведат където трябва“.

Останала сама в гъмжащия от народ коридор, аз тръгнах уверено, защото така бе казал батко ми. Една усмихната възниска жена, със започнала да побелява фризирана коса, скромно и строго облечена, ме забеляза. Беше с кротки и добри очи. Тя ме хвана леко за рамото и попита как се казвам. Това бе Атанаска Ловджиева, моята първа учителка. Намерила името ми в списъка, тя ме заведе в стаята на първи „а“ клас.

Помещението бе доста голямо. В него имаше дървени чинове, черна циментова дъска за писане с тебешир и голямо сметало с дървени топки. Осветяваше се от три високи прозореца, а се отопляваше от печка на дърва и въглища.

Стаята бе почти пълна с деца, насядали по чиновете. Притеснена, че не познавах никое от тях, седнах на първия изпречил се пред очите ми свободен чин. На него имаше пъстра детска книжка с добре изрисувани весели картинки и един голям молив с гумичка за триене написаното в задния му край. Това бе подарък от по-големите ученици за моя първи учебен ден.

С времето се учехме да пишем лулички, бастунчета, байрячета и кръгчета, за да можем да изпишем с лекота и целите букви отпосле в тетрадките си. Справях се добре, пазех тишина, но никак не ми беше интересно в часовете, защото отдавна знаех да чета и бях прочела всички христоматии на по-големите си каки и батко.

Знаех кой е Пушкин, Есенин, Лермонтов, Горки, Вазов, Дикитър Полянов, Младен Исаев. Стиховете на Ботев бях научила наизуст, а тук в часовете ми казваха как се произнасят буквичките от азбуката ни.

На специални поставки имаше подредени за пример чисто и красиво изписаните тетрадки на най- старателните ученици. По стените бяха окачени красиви ученически рисунки.

Голямата и малка буква, която учихме в момента, бяха изписани на картон отпред до черната дъска.  А на стената висеше голямо пано от плат с пришити джобове по него за поставяне на картончета с букви. От тях първокласниците, един по един, трябваше да подредят успешно пред класа думи под диктовката на учителката. 

Учебните часове привършваха с биенето на ръка от прислужниците на метален звънец.

В началното училище нямахме униформи, а ходехме с нашите си разноцветни дрехи, но за празници обличахме черни плисирани поли и бели блузи. Чак в прогимназията имаше задължителни унифирми от черни манти и барети.

Когато дойдеше инспектор в учебния ни час, учителката ме извикваше да застана отпред до катедрата, и като вадеше вестник от чантата си, ми даваше да прочета пасаж от него, за да покажа как гладко чета – без сричане и запъване, без заекване пред непознати думи.

За Нова година бях облечена като баба – в стари черни дрехи, а децата ме изпращаха като Старата отиваща си година. После се преобличах в съвременни дрехи, с венец от цветя или корона на главата, преобразявайки се в Новата календарна година. За празника ни раздаваха торбички с домашно направени сладкиши, бонбони и курабийки.

В първия учебен ден на трето отделение обаче ме разделиха насила от съучениците ми, защото районът ни за живеене бил по-близо до новосъздаденото начално училище, намиращо се малко под пазара, близо до маслобойната в Търговище, наречено „Неофит Рилски“. Бях вече на възраст, когато научих, че думата „неофит“ е гръцка и не е собствено име, а означава „новопокръстен, нов във вярата“.

Преди това сградата, в което се помещаваше то, била „Капанът“, където хората плащали глоби и освобождавали затворения си добитък, влязъл в чужд имот да пасе. Ала никъде не се виждаха обори или стари постройки, в които е бил затварян този уловен добитък.

Обширният двор на „Капана“ бе залесен с голяма, доста хубава овощна градина от стари дървета с подбрани сортове и още по-огромни орехови, сякаш вековни, дървета. Ала по-старите граждани помнеха, че там затваряли и измъчвали представители на елита на Търговище, които не били съгласни с нововъведения ред след Девети септември 1944 г. Лекари, попове офицери, учители, аптекари, били затваряни, измъчвани и убивани там. Всяка сутрин цигани изкарвали по ранина трупове в закрити каруци накъм гробищата, а от тях капело кръв по улиците...

Самата сграда бе хубава, просторна, едноетажна, с голям коридор в средата, но нямаше в нея физкултурен салон. Събличахме се по фанелка и гащета и играехме до чиновете в учебната ни стая, Само при сухо и хубаво време излизахме да играем на двора.

Стаите бяха с много високи тавани с големи прозорци, боядисани в кафява, тъмна боя. Такъв бе и цокълът, до средата на стените, за да не ги цапат учениците. Подът бе дървен и намазан против гниене с вонящо на катран черно масло. Понякога прислужникът чичо Христо влизаше в час, за да добави дърва на печката, и се заслушваше в отговорите на учениците.

В това училище учителка ни беше Надежда Дамянова – дребничка, с изпъкнали като орехчета кафяви очи, която се грижеше за нас като майка. Сега разбрах какво е да имаш добър учител, който да иска да те научи, да те подготви добре за живота.

Тя ни показваше в кръжока „Сръчни ръце“ как да ръкоделстваме, да бродираме различните бодове, как да месим и готвим, как да правим сладкиши за празниците. Създаде и училищен хор, а аз винаги бях солистката и давах тон за пеене песни от класа ни. 

Ех, какви славни времена бяха тогава!


В категории: Новини , Нова история