Впечатляващи са коректността и точността, с които постановчикът борави с класическия литературен първоизточник
Автор: Борислав Гърдев
В края на септември се състоя премиерата на „Записки по едно предателство“ – новия филм на проф. Георги Дюлгеров, създаден по „Записки по българските въстания“ от Захари Стоянов.
Кинолентата е плод на 48-годишни усилия и мечти на Дюлгеров да екранизира епоса на летописеца на Априлското въстание и излиза 9 години след последния игрален филм на именития наш ресисьор „Буферна зона“.
И в този си филм доайенът на киното ни се представя на висота, предлагайки ни и като сценарист своята гледна точка и интерпретация на може би най-съществената част от Захариевите „Записки“.
След като гледах филма, изчетох внимателно тези страници от епопеята, които са свързани със съдържанието на „Записки по едно предателство“. Впечатлих се от коректността и точността, с които постановчикът борави с класическия литературен първоизточник. Личи не само пиететът, но и желанието му достоверно да пресъздаде описаните драматични събития от първата половина на май 1876 г.
Хареса ми и гледната му точка – срещата на оцелелия Захарий Стоянов – единствен от групата от четирима души – с предателя Въльо Стоилов Мечката на мястото, където са убити мъчениците на българската свобода. Захарий се стреми към справедлив съд със задна дата – на 10 септември 1886 г., водейки със себе си трима стражари и тетевенския кмет Влаевски – Тодор Велев.
Логично, след настъпилия катарзис в предателя той се отказва да му дава присъда, удовлетворен от моралното възкресение на Мечката, пазача на тетевенските мостове, оставяйки го жив, а както се оказва и от финалните надписи Въльо Стоилов дори го надживява!
Тъй като творбата е тв производство и е снимана с унизително малък бюджет, бие на очи оскъдицата, при която е реализирана. Давам само два примера за нагледност.
Възловите епизоди, свързани със срещата на Захарий Стоянов и Въльо, са експонирани възможно най-минималистично – в книгата групата, която придружава Захарий, е от около 20 души, вкл. околийския началник Зографски и съдника, тоест съдията Змияров, от които във филма се мярка осезаемо Зографски – Ники Стоичков.
Не се казва и нищо за другата цел, с която Захарий Стоянов е тръгнал на това пътешествие – предстоящите на 28 септември избори за Трето ВНС, след издаден регентски указ от 8 септември, на които Захарий, вече действащ депутат и властник, отново ще бъде избран за народен представител и дори ще се отчете пред своите избиратели с брошурата „Какво направихме в Търново?“, 1886.
Най-дразни със своята бутафорност и скромност сблъсъкът на депутати и апостоли за пълномощията им на Оборище, където първото ни наистина велико народно събрание прилича на местно ловджийско сборище.
Приемаме тези слабости като неизбежни, тъй като иначе нямаше да има и филм. Деветгодишната пауза не се е отразила на работата на Дюлгеров, който е все така вдъхновен при работата си върху този свой съкровен проект.
Стабилна е операторската работа на Веселин Христов, работил основно със Стефан Командарев, а музиката на Мира Искърова, постоянен сътрудник на режисьора, впечатлява със своята изящност, както и с умелата обработка на използваните автентични народни песни.
Нямам забележки към актьорския състав. Пламен Димов е подкупващо самоотвержен като Бенковски, разкривайки и скрити черти от иначе бронирания му характер: на уязвимост и ненужна доверчивост, и доказва, че е перспективен актьор, нещо, което забелязах още като го гледах в „Блаженият“, 2021 на Станимир Трифонов.
Иван Николов е обран и достоверен като Захарий Стоянов, показвайки на екран непосредствено и такъв негов недък като пелтеченето му.
Силни и убедителни са изявите и на Цветан Алексиев като отец Кирил и на Красимир Доков като Нею.
Над всички се откроява с проникновената си версия на предателя Въльо Мечката Ивайло Христов, създавайки не просто конгениална, а вероятно и най-добрата си роля в своята богата кинокариера. Незабравим е, когато усърдно сече дървото, с което ще направи кръст на Бенковски.
Към финала на творбата се усеща тягостно настроение в народопсихологически план, когато участниците в срещата коментират предателската същност на българското племе.
Отново се намесва Захарий, за да нанесе нужната корекция – „Защо тогава в пловдивския затвор никой не ме предаде, а ме познаваха 300 души? И защо доктор Васил игра пред мен ръченица, а знаеше, че е осъден на смърт?“.
Именно първенецът на българската литература, тогава 36-годишен, прави нужното уточнение: „Те (пловдивските затворници, б.а.) бяха свободни по дух, а този тук (Въльо, б.а.) си остана роб и затова ни предаде“.
Осъществен скромно, но с желание и смирение, „Записки по едно предателство“ е важен и нужен филм, чрез който поставяме на изпитание както нравствените си ценности, така и качествата и потенциала на национлания ни дух.
Съзнателно не засегнах темата за съпоставката на двете екранизации – на Шаралиев от 1975 – 1981 г. и на Дюлгеров.
Първата си е меродавна класика, снимана с много по-солидно финансиране и подкрепа от държавата, в която блеснаха с изявите си плеяда млади таланти – Антоний Генов – Волов, Радко Дишлиев – Бенковски, Стоян Стоев – Захарий Стоянов, Георги Мамалев – Стефан Стамболов, без да забравяме големия Никола Тодев като Въльа Мечката.
Дюлгеровата версия е по-скромна като мащаб на реализацията си и е „вариация на тема“. Което съвсем не означава, че е слаба или ненужна. Различни времена, различни интерпретации на родната ни история и литература, различни филми...
