Има нещо симптоматично и неизбежно в тази съдбовна обвързаност
Автор: Борислав Гърдев
Всеки голям писател си има свой любим интерпретатор. Така е и в България. За Николай Хайтов това бе Васил Михайлов, а за Павел Вежинов – Андрей Чапразов.
Има нещо симптоматично и неизбежно в тази съдбовна обвързаност. Вежинов е писател на големия шумен град, на столицата. Него го вълнуват психологически проблеми, същностни за индивида, за битието и съдбата му, разработени в психологически драми и трилъри. Героите му са предимно интелектуалци, издигнати в обществената йерархия, те имат сложно и рефлексивно мислене, защитават своите позиции ,свикнали са на конфликти и дискусии.
За такива образи, особено мъже, са необходими внимателно подбрани актьори с качества, с потенциал, с креативни способности, умеещи да бъдат на висота и като правдотърсачи, и като тарикати, и като герои, и като злодеи. Такъв бе Андрей Чапразов ( 1920 – 1999).
От една страна, с внушителна и привлекателна външност, с характерен тембър, с пластично артистично излъчване, а същевременно проникновен майстор на психологическия рисунък, на етюда, на безупречно пласирания най-често поддържащ, но важен за развитието на сюжета, персонаж.
Случайно ли е, че той играе в цели девет постановки по сценарий на Павел Вежинов? Естествено, не навсякъде бе на висотата на своя талант – имаше и дежурни участия като бащата на Юлия в „Следите остават“ (1956) и инженер Аблъмов в „Краят на пътя“ (1961) на Петър Василев – Милевин, както и неочаквани импровизации като непознатият гост във „В една тъмна нощ“ (1966) на Георги Аврамов.
Андрей Чапразов в „Следите остават“
Истината е, че близо три десетилетия Чапразов бе важна фигура във филмите по Вежинов и постигна закономерни успехи или когато работеше с пълноценен и обемен драматургичен материал като доктор Пенчев в „Това се случи на улицата“ (1955) на Янко Янков, когато имаше възможност да разкрие в едри щрихи нестандартния си сатиричен талант като шефът на отдел „Фино боядисване“ в „Специалист по всичко“ (1962) на Петър Василев – Милевин, или щом трябваше да създаде нужната въздействена атмосфера – проф. Андроников в „Сърце човешко“ (1971) на Иван Ничев.
Или да представи убедително и пълнокръвно облика на честен и достолепен бивш царски дипломат и пазител на златното съкровище на България в Швейцария – Механджийски в епизод 18 от сезон втори на „На всеки километър“ „Тайната на шифъра“ (1971) на Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев, да разкрие скритата зловредна същност на военния министър Дамян Велчев в „Зарево над Драва“ (1974) на Зако Хеския , опитал се да спаси оцапаните с кръв офицери, необходими в борбата с политическите му опоненти , както и да предаде престиж на иначе скромна кримка, създадена по конкретен повод – 40 години от изграждането на Народната милиция – поредицата „Издирва се“, епизодът „Бронзовият ключ“ (1983) на Иван Андонов, в който Андрей Чапразов е неотразим като Атанас Механджиев.
Не съм чел признание или оценка от самия Вежинов за стореното от Чапразов, но съм сигурен, че е бил доволен от участието му в толкова продукции по негов сценарий, вярвайки в неговия талант и знаейки добре, че двамата са съмишленици при изграждането на интересни и значими персонажи, които са необходими и нужни за развитието на българското кино.
