Един цял ден в Хива, старата столица на Хорезм, с гид като Зебо е крайно недостатъчен. Главите ни са пълни с приказки и легенди за трагични любови, предателства, завоевания, падения. Дори и да си водех записки, пак не бих успяла да пресъздам всичко. Не е и нужно да опитвам. Историята може да бъде прочетена в интернет, останалото е емоция, която всеки сам трябва да усети, идвайки тук.
Градът е известен с добре запазената си архитектура и не е случайно, че е обявен за световно културно наследство от ЮНЕСКО.
Вътрешният град, заобиколен от тухлени крепостни стени, се нарича Ичан Кала и разполага с близо 60 исторически места, включително джамии, медресета и кервансараи. Сред забележителностите са недовършеното минаре Калта Минор, медресето Мохамед Амин, дворецът Таш-Ховли, мавзолеят на Пахлавон Махмуд – легендарен поет и воин.
Зебо ни вкарва навсякъде с методичност, която на моменти ни обезсърчава. Пътьом открадваме по някоя секунда за селфи, но тя ни събира като пилци около себе си и само обещава, че после ще ни даде свободно време за снимки и за пазар на сувенири.
Разбира се, това „после“ не идва и аз съм силно обезпокоена, че ще си остана с милионите узбекистански сум, без да мога да ги похарча. (За сведение, 100 щатски долара са равни на 1 270 544 сум.)
Сред обектите, които най-много ме впечатляват, е Джума мечит - една от най-старите джамии в Хива, известна още като „петъчната джамия“. Намира по средата на стария град на път, свързващ западната и източната порта. Джамията датира от X век, но е преустроена през 1788 г. Представлява голяма едноетажна тухлена сграда с плосък дървен покрив, поддържан от 218 красиво резбовани дървени колони. Някои от гредите датират от Х-ХI век, когато джамията е била първоначално построена.
Сред майсторите резбари е имало пленени роби от далечни страни, някои от които християни и юдеи. Те са оставяли белезите на своята вяра, така че не е чудно, че върху част от колоните могат да бъдат видяни кръстове, например. Други майстори пък в детайлите са кодирали разкази за собствената си история – откъде идват, какво семейство са имали, как близките им са били избити и продадени в робство.
Докато Зебо търси да ни покаже точно такава колона, ние отмаряме на мекия килим.
В Ичан Кала се намира и музеят на менонитите – етническа затворена група, подобна на тази на амишите, която идва в Русия от Холандия. Екатерина Велика им дава земя в Хива. Тук те строят своя бял град и остават по тези земи до Първата световна война, след което голяма част от тях заминават за Америка.
Отбиваме се в красиво изпъстрения харем на хана, където Зебо ни разказва за древните порядки и организацията на живот в двореца – къде е мястото на официалните жени, къде спят наложниците, какви права имат всички те, как момчетата се отделят от майките им на 6-годишна възраст, за да се обучават в медресетата на науки и бойни изкуства.
Група жени изнасят спектакъл и с желание позират с всички, които искат да снимат с тях. За разлика от други ислямски страни, тук хората не се сърдят като ги снимат, даже те самите правят папарашки снимки на туристите по улиците. Най-снимана от групата ни е Дими, която прилича на младата версия на Алла Пугачова и предизвиква вълнение отвсякъде, откъдето минем.
Все пак успяваме да си откраднем малко свободно време, покрай няколко майсторки на хивански хляб. Лепьошките са с "булгарский перец", обяснява една от жените. Казва го така, сякаш това е специална съставка, която вдига цената на хляба. Разпитвам я за този "булгарский перец", а някакъв турист, който също като нас говори развален руски назидателно ни обяснява, че "трябва да отидете в България, за да разберете".
Дали защото са с български пипер, тези хрупкави питки са най-вкусните от всички, които пробвах в Узбекистан. Делим си една лепьошка и хапваме на сянка на един от площадите в стария град.
Времето в този момент е спряло, даже и туристи не щъкат толкова в този момент, принудени да се скрият и те някъде от жаркото слънце. Любуваме се на красивите сгради и мълчим, докато нашият нежен генерал не ни нарежда да ставаме.
Бухара
Продължаваме по пътя на коприната и се отправяме към Бухара с влак от соц време със спални вагони, който предизвиква у нас първоначален шок.
Предизвикателство се оказват и древните купетата без врати, и старите прогнили самовари в коридора, и оправянето на леглата (за да съм честна, леглата ги оправи единственият мъж в групата), и катеренето до горните кушетки, без стълби, и даже преходът до вагон ресторанта (това приключение има нужда от една-две бири за отпускане на напрежението, но до бутилките се стига през седем вагона в осми и трудно пробиване на път през купища багажи и стотици хора, които се приготвят за сън).
След поредица комични ситуации, най-сетне се кротваме и изпружваме уморени тела.
Влакът пресича пустинята Къзълкум и по пътя попадаме на пясъчна буря. От напора на вятъра прозорецът до леглото ми се отваря и вътре нахлува пясък. Служител на железниците го събира от пода с метла, после бърше с раздърпана стирка, но работата му е като на Сизиф – тъкмо приведе пода в ред и от прозорците нахлува нова порция пясък и той започва отначало. В пясък са чаршафите ни и куфарите ни, пясък има и между зъбите ми.
Бухара – още един град, излязъл сякаш от приказките на Шехерезада!
Пристигаме малко след полунощ, така че успяваме да се насладим на пълния блясък на нощен Бухара.
На сутринта Зебо ни повежда към мавзолея на основоположника на династията на Саманидите, властвала по тези земи близо хиляда години. Сградата е от IX – X век и е най-древният паметник на архитектурата в цяла Средна Азия, строен изцяло от кирпичени тухли. Запазен е непокътнат при набезите на Чингис хан защото местните жители затрупали гробницата с пясък така, както християните са крили от османските орди своите храмове. Мавзолеят е открит случайно в наши дни.
Пътят към него минава през увеселителен парк с огромно виенско колело със седалки в ориенталски стил. Ще се повозим ли на връщане, прекъсваме Зебо, която се е увлякла в поредната източна приказка. „Туристи! Аз им говоря за история, те искат на виенско колело да се возят, също като децата” – шеговито ни се кара нашата водачка.
Маршрутът ни продължава към петъчната джамия Ляби хауз с великолепните дървени колони, близо до един от малкото естествени водоизточници в града. В буквален превод името й означава „около езерото”.
Но, стигнали да нея, вниманието ни е привлечено от „Шуховската” водна кула вблизост. От върха й със сигурност ще се открива чудна гледка към древната цитадела Арк, затова решаваме да платим по няколко хиляди сум, за да влезем. (До края на престоя си така и не свикнах с тези цифри и обикновено подавах отвореното си портмоне на търговците, да си вземат, колкото трябва. Добре, че хората в тази страна са честни и не мамят туристите.)
Владимир Шухов
„Башнята” е построена от руския инженер Владимир Шухов през 20-те години на миналия век, малко след като пак руснаците взривяват каналите, които снабдяват с питейна вода Бухара. В застоялата вода в кладенците се появяват ужасяващи червеи, които предизвикват масов мор сред хората. Бич, по-страшен от чума!
Руските бомби изравняват със земята и великолепните дворци с хилядолетна история в стария Бухара. Руините днес са тягостен спомен за това варварство.
Кладенец за вода в пустинята до началото на миналия век
„Но пък и много се строеше по време на Съветския съюз, много паметници на културата бяха възстановени именно с руски пари. Не казвам, че е било добро или лошо онова време, придържам се единствено към фактите”, казва Зебо, без да влага излишна емоция в думите си. До края на престоя ни в Узбекистан така и не разбираме какво е нейното отношения към днешна Русия и към войната с Украйна. Също така внимателен, когато стане дума за политика, е и шофьорът ни Шерзод.
В музея на водата е разказана трагичната история за пресушаването на Аралско море заради амбициите на съветската власт да бъдат първи производител на памук в света. За целта водите на река Амударя са отклонени от безоточното езеро, което днес в огромен процент е пресушено и на негово място се простира пустиня
Аралско море преди 60 години и днес...
Близо до гробницата на Саманидите се намира още един мавзолей – Чешма Аюб или музея на водата, строен още по времето на управлението на Тимур. Според една легенда на това място древният пророк Йов ударил с тоягата си земята и оттам бликнал извор с лековита вода.
Отправяме се към цитаделата Арк, от която добиваме представа за величието и блясъка на древен Бухара. Велики владетели и пълководци не са оставали безразлични към тази крепост. Този паметник на културата, пострадал от нашествията на враговете през изминалите векове, поразява със своите мощ и мащаби.
Според историческите източници в крепостта Арк се съхранявали ценни документи в уникална библиотека, която за съжаление не е успяла да оцелее до наши дни.
Легенда разказва, че крепостта е
построена от персийския принц Сиянуш
(не съм сигурна, че правилно изписвам името му) някъде през първи век на новата ера. Майката на принца починала и баща му си взел нова жена, красива римлянка. Тя обаче обезумяла от любов по Сиянуш и започнала да го преследва. Той я отблъснал и в пристъп на умопомрачение мащехата го наклеветила пред царя, че искал да я изнасили. Младият мъж бил принуден да избяга и намерил убежище в Бухара. Там се влюбил в дъщерята на емира.
„Ще ти дам дъщеря си за твоя жена, ако й построиш достоен палат, но земята, която ще ти дам, ще е с площ колкото една биволска кожа”, казал емирът с намерението да откаже младежа от амбициите му. Принцът обаче бил хитър. Той нарязал кожата на съвсем тънки лентички и успял да огради достатъчно голям терен за дворец, че за и цитадела.
Сватбата се прочула в цяла Азия. За щастието на Сиянуш научила и римлянката и подтикнала мъжа си да предприеме военен поход срещу Бухара. Дни наред се сражавали армиите, големи загуби дали и двете страни. Тогава Сиянуш се качил на най-високото минаре и казал, че ще пожертва живота си, само за да спре войната. И скочил от върха. Действително битката след неговата смърт била прекратена. Узнала за това, римлянката също сложила край на живота си.
Изобщо приказките, които ни разказва Зебо са като трагедиите на Шекспир. В някои от историите разпознаваме Хамлет, в други – Ромео и Жулиета. Главните герои задължително накрая ги настига трагична смърт.
От върха на това минаре са били изпълнявани смъртни наказания стотици години. Има легенда и за него. Невярна жена била осъдена на смърт. Мъжът й, който все още я обичал, й разрешил да сложи на себе си всичките копринени одежди, които той й подарявал по време на брака. Когато я бутнали отгоре, коприните се раздули като парашут и тя меко тупнала на площада. И, тъй като според корана два пъти за едно и също прегрешение човек не може да бъде наказван, я пуснали да си ходи, за радост на мъжа й.
Продължаваме към архитектурния шедьовър Калян, считан за символ на града (минарето му дълги години е било наричано „кулата на смъртта”, тъй като от него са били изпълнявани смъртни присъди, докато една жена не е спряла тази злокобна традиция), спираме за фотосесия пред медресето Нодир Диван Беги.
Пред паметника на Настрадин ходжа пък настава истинска олелия. Студенти от Азербайджан молят да ги снимаме, после всеки поотделно иска да си прави селфи с нас.
На половината отказваме защото времето напредва, но в крайна сметка успяваме дори да чуем лекция за „летящите килими” в закрития базар на Бухара, който сам по себе си е архитектурен шедьовър.
Нашия хотел е в непосредствена близост до базара и пътят ни минава през него и при всяко преминаване аз се сдобивам с нов копринен шал. Толкова са красиви, че не мога да се спра да купувам. А по тъмно се връщаме отново при Калян, за да видим това източно бижу, обляно в цветни светлини.
"България! Тодор Живков!" - вика след нас този продавач на антикварни книги, разпознал езика ни. И показва как някогашният Първи махал от трибуната на хората по време на манифестации
Иска ни се и в Бухара да имахме още един ден на разположение, но ни чака път до Самарканд през
Шахрисабз – родното място на Амир Тимур,
където буквално казваме „дзак” за няколко часа, колкото да се уверим, че в Шахрисабз няма какво толкова да се прави. Освен останките на някогашния великолепен дворец и гробницата, която владетелят Тимур построил за себе си, но в крайна сметка бил погребан в Самарканд, друго няма какво да се види.
Паметникът на Тимур в Шахрисабз
Интересно беше в галерията на местен художник, който пет години е работил по изработването на макет на входната арка на двореца, но там пък не дават да се снима. А и лекцията му приключи набързо, защото стана време за молитва и художникът ни пусна да гледаме документален филм за Тимур, след което изчезна да се моли.
Да, този град спокойно можехме да си го спестим, за да останем още един ден в Бухара. Но пък видяхме, че има пътища по света, по-лоши и от нашите.
По необясними за никого причини, шофьорът ни стовари в проливен дъжд на гарата в Шахрисабз и продължи сам с багажа ни за Самарканд. А ние се качихме на скоростен влак, който пристигна в Самарканд след Шерзод, който вече ни чакаше на изхода на гарата с микробуса.
„Така пише в програмата, а и имаме купени билети”, отсича Зебо. (Мъжът ми, като чу разказа ми, предположи, че най-вероятно пътят е бил опасен и от съображения за нашата сигурност организаторите са решили да ни преведат със скоростния влак. Дали е така, няма кой да ни каже.)
Самарканд
Преди няколко години Узбекистан става домакин на среща от най-високо ниво на държавите членки на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в която влизат Китай, Русия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан и още една или две страни от Централна Азия. Взето е решение форумът да се проведе край Самарканд. За целта започва грандиозно строителство на гигантски комплекс, разположен на хиляди хектари в пустинята. Две години и половина строителство, 15000 работници, 600 милиона щатски долара...
Крайният резултат е зашеметяващ!
По периферията на комплекса има осем луксозни хотела, а в центъра е Вечният град - приказна версия на древен Самарканд, с всички куполи, джамии, медресета, базари, занаятчийски работилници и огромна сцена, която наподобява древната обсерватория на един от хълмовете край сегашния град.
Именно тук се събират вечер местните узбеки да пият чай, да хапнат шашлици, да потанцуват и да си правят селфита с туристите. Буквално всеки, от деца до възрастни, искаше да се снима с нас, а една бременна узбечка дори направи селфи как ме целува по бузата. Край „Алла Пугачова” пък се извива опашка от желаещи да се снимат с нея. Пълна лудост! Няма как да не те зарази еуфорията тук и да не се впуснеш в танц с узбечките.
А за десерт - пеещите фонтани! Невероятно светлинно шоу, което започва всяка вечер точно в 21,00 часа, без почивен ден и без значение колко публика се е събрала да гледа.
Още едно светлинно шоу пресища сетивата ни – на площад Регистан, където стоим притихнали. Хиляди хора се събират тук, за да гледат в захлас преливащите светлини по стените на тридете медресета Улуг Бег, Тила Кари и Шер Дор, включени в списъците на ЮНЕСКО за Световното културно наследство. Излишно е да уточнявам, че и през деня те са изключително красиви.
Площад Регистан
Два дни в Самарканд се изнизват като пустинен пясък между пръстите. Зебо ни води в стара известна винарна в Самарканд, за да пробваме прочутия узбекски коняк, който бил по-хубав от арменския и от грузинския.
Узбеките нали не пият вино, сигурно за износ го произвеждат, казвам аз. Защо пък да не пием, какво ни има на нас, шеговито ме скастря водачката. Обяснява, че това е въпрос на личен избор, също като яденето на свинско месо.
Определено конякът им не е по-хубав от арменския, но пък ликьорното им вино е по-хубаво от портвайн. Най-хубавите вина, разбира се, стават с грозде от Фергана, където води българската следа, но това е друга тема за друг път, когато отново се върнем в Узбекистан и включим в маршрута си и областта Фергана, наричана още рогът на изобилието по тези сурови земи.
При останките от джамията на Биби Ханъм – любимата жена на Амир Тимур, си даваме сметка за мащабите на реставраторската работа по паметниците в Узбекистан. През годините тук са отишли милиони долари, за да може светът днес да види великолепието на тази източна архитектура. Откъде намират пари узбеките да поддържат всичко това, при условие че след излизането си от Съветския съюз държавата не е взела и стотинка заем и икономически се справя сама, за нас е загадка.
Една от спирките ни е гробищният комплекс Шахи-Зинда, съхраняващ мавзолеите на редица приближени до Тимурската династия личности, сред които са и двете първи жени на Амир Тимур.
Не можем да откъснем поглед от преливащото изумрудено зелено и тюркоазеносиньо на милионите ръчно изработени плочки на мавзолеите, от високите сводове на вратите и позлатата на стените отвътре.
Зебо ни кара да преброим стълбите, които водят към мавзолейния комплекс - и на отиване, и на връщане. А по пътя - да си намислим колкото искаме желания. Ако бройката не съответства и има разлика, толкова ще бъдат и препятствията, преди желанията да бъдат изпълнени
Златна е и гробницата Гур Амир, където са положени останките на великия пълководец Тимур. Обектите впечатляват с изящната си украса от теракота и майолика, които са сред върховите постижения на персийското декоративно изкуство в Средна Азия.
Под черния саркофаг лежат останките на Амир Тимур. За вътрешната част на гробницата са използвани 7 килограма злато
В Гур Амир научаваме поредната градска легенда.
През 1941 г. археолози решават да отворят гробницата на Тимур и неговите потомци и да проучат останките им. Твърди се, че директивата за разкопките в съветски Узбекистан е подписана лично от Йосиф Сталин. Учените пренебрегнали предупрежденията в старите книги, че "който отвори гроба на Тамерлан, ще освободи духа на войната. И ще има толкова кърваво и страшно клане, каквото светът не е виждал никога". Въпреки това тленните останки са извадени от гроба на 21 юни. На следващия ден, 22 юни, Германия напада СССР.
За Сталин се говори, че никога не е успял да преодолее суеверията си. Притеснен от хода на събитията, той призовава в храмовете, в джамиите и в синагогиге да се извършват молитви за победа. Готов на всякакви мистични ритуали, той нарежда останките на Тимур да бъдат върнати на мястото им.
На 19-20 ноември 1942 г. е извършено тържествено препогребение, при спазване на всички мюсюлмански почести. Колкото и невероятно да звучи, но през тези дни се водят най-важните боеве край Сталинград – съветските войски преминават в контранастъпление, което води до началото на коренен прелом във хода на войната.
Отбиваме се и до Обсерваторията на Улугбек, чието строителство е завършено през 1420 г. и която е смятана за една от най-съвършените в средновековния свят.
Разходката ни включва още мавзолея, в който е положена част от тленните останки на свети пророк Даниил. Легенда гласи, че по времето на похода си в Мала Азия през 1397-1404 г. Тимур не успял да превземе, както обикновено правел, град Суза с щурм. От богословите той научил, че градът е пазен от мощите на пророка. Тогава Тимур обещал на обсадените жители, че няма да граби тяхното имущество, да убива непокорните и да откарва пленниците в робство, ако му позволят да вземе в своята столица Самарканд част от мощите, а именно дясната ръка, която да брани столицата на империята му от всякакви беди.
Съживеното дърво до мощите на свети Даниил
През 1996 г. мавзолеят на Даниил е посетен от руския Патриарх Алексий II. Патриархът благославя и освещава тези места и казва, че определено усеща присъствието на светостта тук. По време на визитата му се случило чудо, на което Зебо се кълне, че е била очевидец. Близо до мощите има една стара черница, която от години била изсъхнала. След освещаването, дървото по чудо се разлистило. Да, в момента не дава плод, но продължава да е живо.
Колкото узбекски сум са ни останали, ги харчим в огромния базар Сийоб, разположен непосредствено до Биби Ханъм. Разбира се, аз си купувам поредния копринен шал, този път в тюркоазен цвят, който да ми напомня за екзотичната красота на Шахи-Зинда.
Последно рано ставане и се отправяме към летище Самарканд, за да отлетим към дома. Едно знам – Узбекистан ще ми липсва и с удоволствие отново бих се върнала тук. Останаха толкова много неща за гледаме и приключения за преживяване...
