Негово е признанието „Не унивам и никога не падам на колене. Боря се докрай, докато мога”
Автор: Борислав Гърдев
На 10 юни се навършват 95 години от рождението на любимия на поколения българи актьор Коста Цонев. Той е роден на тази дата през 1929 г.
През 1952 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”, а негови колеги и партньори на сцената и на екрана са именитите Георги Георгиев-Гец, Апостол Карамитев, Любомир Кабакчиев, Георги Калоянчев, Ганчо Ганчев, Георги Черкелов... За съжаление, днес всички те са покойници.
Цонев се снима още като студент в „Тревога” (1950) и „Утро над родината” (1951), но последен от изброените ще стане звезда и всенароден любимец. Ще играе в Младежкия театър и театър „София”, където именно прави големите си творчески превъплъщения в „Както ви се харесва”, „Ричард Трети”, „Първите”, „Картотека”, ще се снима в телевизията и търпеливо ще изчака своя час за триумфалното си завръщане на голям екран.
Той е създаден за пищни и мащабни суперпродукции – „Свобода или смърт” (1969), „Сватбите на Йоан Асен” (1974), „Допълнение към ЗЗД” (1976), „Юлия Вревска” (1978), „Ударът” (1982), „Борис I” (1985) „Мечтатели” (1986), „Жребият” (1993), да бъде водещата (и най-добрата у нас!) звезда на мюзикъла – „Човекът от Ла Манча” (1968), „Баща ми бояджията” (1973), да играе до самозабрава в родни екшъни – при това още в зората на соцкримитата – „Нощта срещу 13-ти” (1961) и „Златният зъб” (1962), и да бъде от двете страни на барикадата – Уйлям Сеймур в „Голямата скука” (1973) или Емил Боев в „Господин Никой” (1969) и „Умирай само в краен случай” (1978).
Бе универсален и отлично подготвен професионалист. На него БНТ дължи легендарния мюзикхол, който стартира под ръководството на Хачо Бояджиев на 24 октомври 1972 г., прочути сериали като „Демонът на империята” (1971), „На всеки километър” , сезон 2 (1971), „Чичовци” (1976), „Изгори, за да светиш!” (1976), „По дирята на безследно изчезналите” (1977), „Сами сред вълци” (1979),“В навечерието“ (1985), „Дом за нашите деца” (1987-1990), „Последният владетел на Балканите“ (2005).
Изключителни са и телевизионните постановки с негово участие, сред които най-запомнящи са „12 разгневени мъже” (1965), „Елин Пелин се смее” (1965), „Милионерът” (1966), „Човекът от Ла Манча” (1968), „Светът е малък” (1968),“Кучешка огърлица“ (1968), „Джени, жена по природа” (1968), „Немили-недраги” (1969), „Криворазбраната цивилизация” (1969), „Дебютът на бобъра” (1970), „Скъперникът” (1972), ”Севилският бръснар” (1974), „Нашествие” (1975), „Лисичета” (1975), „Човекът, който донесе дъжд” (1975),“Раждането на свободата“ (1980), ”Историята на един кон” (1981), „Старчето и стрелата” (1982), „Процесът „Стамболийски” (1984) „Съединението” (1985), „Делото „Опенхаймер“(1988),„В неделя Господ си почива” (1990), ”Рождество” (1992).
Коста Цонев създаде поредица от ярки и значими образи, с които го помнят поколения българи – независимо дали става дума за Дон Кихот, Емил Боев, брата на Йоан Асен и самия цар Йоан Асен II при Вили Цанков, Апостол Панчев от „Басейнът” (1977) на Бинка Желязкова, Климент Охридски в „Борис I” (1985) на Борислав Шаралиев и Скарлатов от „Жребият” (1993) на Иванка Гръбчева. За последно се снима в американския трилър „Размени” (2007) на Джеймс Лофтъс.
Написа интересна мемоарна книга през 2007 г. „Моите жени, моите роли”, която много ми хареса със своя откровен ведър тон и която рецензирах своевременно.
От нея разбрах, че двукратно се е женил за известната тв говорителка Анахид Тачева и че за формирането си като актьор дължи много на взискателния Вили Цанков.
Неочаквано, но и закономерно се впусна на стари години в политиката, подкрепяйки Симеон II Сакскобургготски и неговото национално движение през 2001 г. Дори бе определен за член на Контролния съвет на НДСВ, та когато журналистите го питаха какво ще прави в него, отговори чистосърдечно – „Сигурно ще контролирам нещо, щом са ме избрали”.
Беше народен представител в 39. и 40. НС, като краят на депутатската му кариера съвпадна с излизането на документалния филм – равносметка на неговия живот „Кой е този Коста Цонев?” (2009) на Димитър Шарков.
Не се оплакваше, бе истински боец в изкуството и политиката. Негово е признанието – „Не унивам и никога не падам на колене. Боря се докрай, докато мога.”
След като проследих поклонението в Народния театър „Иван Вазов” на 27 януари 2012 г., а той почина два дни по – рано, осъзнах, че още един от Големите наши таланти, с които съм израснал през последните 45 години, вече си е отишъл в един по-добър свят, оставяйки спомена за значимите си достижения, които, надявам се, ще бъдат еталон за бъдещите зрители, актьори и ценители на родното театрално и филмово изкуство.
