Бил ли е зает в края на XIII в. престолът на българските царе от татарски принц Чака, кръвен потомък на Чингис хан

Автор: Проф. Пламен Павлов

В своята „История на българския народ“ (1943 г.) известният наш историк проф. Петър Мутафчиев отсъжда: „След десетилетия на безначалие, раздори, престъпления и кървави междуособици, държавно разпокъсаният български народ трябвало да преживее и най-голямото унижение, каквото съдбата могла да му поднесе – да види на престола на Асеневци един татарин..."

Проф. Мутафчиев не е нито първият, нито последният учен, който възприема като факт „царуването на Чака“, син на могъщия татарски хан Ногай. В научни изследвания, справочници, енциклопедии трайно се е наложило виждането, че през 1299-1300 г. български цар е именно Чака. Преди години показахме погрешността на тази постановка, а нашата интерпретация беше възприета от специалисти по темата, вкл. от доц. Красимир Кръстев, автор на монография за династията Тертеровци, и проф. Александър Узелац, познавач на татарската „Златна орда“ и автор на изследване за Ногай.

И все пак, нека припомним събитията в България в края на XIII – началото на XIV в., които остават слабо познати на широката публика.

След смъртта на цар Иван Асен II България изживява един от най-тежките периоди в своята история. Основният фактор за отслабването на доскоро могъщото царство е влиянието на татарската „Златната Орда“, появилата се през 1241-1242 г. нова „суперсила“ в Източна Европа. Въпреки усилията на царете Константин Тих Асен (1257-1277), Ивайло (1277-1280) и Георги I Тертер (1280-1292), заплахата не е преодоляна, напротив – с възцаряването на Смилец (1292-1298) т.нар. татарска хегемония във вътрешните дела на България достига своя апогей.

С други думи, тезата за заемането на царския престол от Чака изглежда логична. В основата ѝ е разказът на византийския историк Георги Пахимер:

„Туктаис (Токта) стана господар и тохарското (татарското) племе мина под негова власт. А малцина останаха с Чака, сина на Ногай…  Чака нападна земята на българите (...) и не без основание, защото имаше за жена дъщерята на (Георги) Тертер. Той взе със себе си брат й Светослав и заедно с него пожела да подчини българите. Светослав спечели с дарове симпатиите на българите и, като имаше Чака за господар, с него заедно завладя Търново. След това Светослав за малко остана спокоен (…), нахвърли се върху зет си и като го нападна коварно, предаде го на сигурни стражи. По-късно го удуши в затвора с помощта на юдейски палачи...“

Цялостният анализ показва, че по отношение на България византийският историк допуска съществени пропуски и грешки. Той не знае почти нищо за цар Смилец, а съпругата му е представена като „Смилцена“ („Смилецовица“), макар тя да е племенница на тогавашния византийски император Андроник II... Пропуските на Пахимер могат да бъдат коригирани  с данните на тогавашните  арабски автори.

„Златната орда“ е обект на подчертан интерес в „презморския“ Египет, управляван след 1259 г.  от т.нар. мамелюци. След като завладяват черноморските степи в днешна Украйна и Южна Русия татарите продават хиляди кумански пленници по робските пазари. Египетските султани купуват стотици роби, които превръщат в свои войници, наричани „мамлюци“. И, както неведнъж е ставало в човешката история, в „един прекрасен ден“ мамелюците извършват преврат, давайки една куманска по произход династия на древната държава в поречието на Нил…

И, което е още по-важно, за Египет „Златната орда“ е стратегически съюзник срещу татарска империя на хан Хулагу и неговите наследници в Иран. Създава се своеобразна политическа „ос“, наричана от някои учени „Кайро – Сарай“ (татарската столица на Волга), с която Византия и България са принудени да се съобразяват.

Египетските летописци Байбарс и ан-Нувайри разказват за войната между Ногай и Токта, вследствие на която Чака „… избягал в земята на българите. Нейният цар и владетел бил женен за  родственица на Джека (Чака), който се укрил при него, но неговите приближени се събрали и казали: „Този е враг на Токта и ние се опасяваме, че той, научавайки, че (Чака) е избягал при нас, ще ни нападне със своите войски, а ние не сме в състояние да му се противопоставим... 

Тогава царят го затворил в своята крепост, наречена Търново, и съобщил за това на Токта. Токта заповядал да го убият и онзи го умъртвил в годината 700 от Хиждра (16 септември 1300 - 5 септември 1301 г. от Р.Хр.).“

Разбира се, не Теодор Светослав е женен за „родственица“  на Чака, а обратното, но това не променя нещата по същество.За египетските хронисти на царския престол в Търново идва Теодор Светослав, а не Чака, за когото приоритет е властта в самата „Златна орда“.

Румънският нумизмат проф. Ернст Оберлендер-Търновяну показа, че Ногай е сякъл монети с арабски и гръцки надписи, върху част от които е изобразен заедно с Чака като съвладетел. Такива сече и самият Чака. Върху арабската им „версия“ Ногай и Чака носят титлите „хан“ и „султан“! Ногай е имал правото на титлата „хан“, тъй като е кръвен потомък на Чингис хан. Способен военачалник, той заема водещи позиции в „Ордата“, същевременно изгражда своя „държава в държавата“.

Привикнал да превръща върховните ханове в свои марионетки, Ногай среща решителното противодействие на Токта. През 1299 г. близо до днешния град Одеса метежният сепаратист е разгромен и умира от раните си. Чака се опитва да запази бащиното си наследство, дори да завземе върховната власт в цялата „Златна орда“.

Управлявайки тиранично, той влиза в конфликт със своите роднини и военачалници, които преминават в лагера на Токта. Победен, Чака търси убежище в България, смятайки да даде реванш на своите врагове. Негов съюзник е Теодор Светослав, който отначало е заложник в двора на Ногай, а по-късно, както изглежда, владее на част от Добруджа под опеката на Ногай и Чака.

Когато Чака и Теодор Светослав потеглят към Търново, царица „Смилцена“ и нейният малолетен син Иван напускат столицата. Те търсят закрила от деспот Алдимир („Елтимир“), който владее Подбалканската област с център Крън – средновековното име на днешния Казанлък, както бе показано от проф. Николай Овчаров. Макар да е чичо на Теодор Светослав, Алдимир е зет на „Смилцена“, като има и свои амбиции...

Отначало столичното болярство отказва да приеме „неканените гости“, но „даровете“ на Теодор Светослав „отварят“ портите на Търново... За цар е коронясан Теодор Светослав, когото Чака възприема като свой васал. Патриархът и част от болярите смятат Светослав за авантюрист и марионетка на Чака. И са прави – присъствието на татарския бунтовник поставя страната пред заплаха от страна могъщия Токта.

Според арабските хронисти към България потеглят татарски войски. В тази сложна ситуация Теодор Светослав с твърда ръка се разправя с опозицията, а патриарх Йоаким е обвинен в предателство и екзекутиран – „хвърлен от крепостната стена“, както пише Пахимер.

И все пак, новият цар намира начин да се освободи от нежелателното присъствие на Чака. Токта е удовлетворен от елиминирането на неговия кръвен враг. Нещо повече, според някои известия възнаграждава българския цар с правото да администрира някогашните български земи до Днестър и крепостта Белград (дн. Белгород Днестровски, Украйна), въпреки че върховната власт над днешна Бесарабия и Дунавската делта остава на „Златната орда“.

През 1300–1301 г. в Търново се разразяват драматични събития, при които Теодор Светослав, поемайки опасен за страната риск, възвръща бащиния си престол. С отстраняването на Чака и постигането на договорености с Токта е поставен край на т.нар. татарска хегемония във Второто българско царство – кардинална промяна, открила пътя към стабилизацията на държавата, към нарастването на нейната политическа и военна мощ.

В крайна сметка, със своята решителност и политическа воля цар Теодор Светослав е заслужил мястото си на един от емблематичните държавници на средновековна България.

Източник: ТРУД


В категории: Новини , История