Един от тях е поетът Венко Марковски (5 март 1915 – 7 януари 1988 г.), описал зверствата на югославския режим в книгата си „Голи оток – островът на смъртта“. Нека припомним накратко противоречивата, но и интересна личност на видния македонски българин.
Венеамин Миланов Тошев (литературното име му е дадено от големия поет Теодор Траянов, също с корени от Македония) е роден в Скопие в семейство, произлизащо от будния град Велес. Расте при тираничния режим на Кралство Югославия, но „железният български дух” на фамилията (оценка на Коста Църнушанов) развива у него силно национално самосъзнание. Момчето жадно чете укритите по тавани и мазета книги на Вазов, Славейков, Яворов, сборникът „Български народни песни“ на братя Миладинови.
По същото време българите не са обявени за „македонци“, а за “сърби”! През 1937 г. младият поет се премества в София и веднага е забелязан от македонската емиграция, от водещи учени и литературни творци. В популярното списание „Илюстрация Илинден” са отпечатани негови стихове, оценени като „…нова струя в българската поезия”!
Следват поетичните книги „Народни бигори” и „Огинот“ (1938 г.), а в предговора си към първата академик Стефан Младенов подчертава: „Българското открай време Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-велешки говор, и на общобългарския литературен език”.
Може да ни се струва парадоксално, но под влияние на комунистическите идеи поетът попада в капана на македонизма – балканското „оръжие“ на Коминтерна. „От Скопие дойдох българин – пише Марковки,– в София станах македонец!” Заради политическата си дейност е интерниран в лагера Еникьой, но успява да избяга и се включва в комунистическата съпротива. След Втората световна война е активен участник в изграждането на югославска Македония.
Катарзисът на завръщането към корените е труден и мъчителен. Независимо от високото си обществено положение, поетът не приема терора над обявените за „бугараши” и „фашисти”. Диктатът над майчиния език от емисарите на Белград разпръсква мъглата на измамата. В онези години поетът се радва на популярност сред младежта и интелигенцията, но изпада в немилост пред „силните на деня”. Сатиричните му стихове срещу партийните „величия”, вкл. към „маршал“ Тито, му навличат отмъщението на режима.
Верен на своите разбирания, Марковски не може да приеме разрива на Югославия със Съветския съюз и другите комунистически държави. Сред тях е и България, което е особено важно за него. Съден от доскорошните си „другари” заради поемата „Съвременни парадокси”, през 1956 г. е изпратен за пет години в зловещия концлагер Голи оток в днешна Хърватия. „Островът на смъртта“ е смятан за по-голям ад от „Дахау” – сравнението е на негови събратя по съдба, оцелели от хитлеристкия концлагер.
След освобождаването си Марковски не приема, че трябва да се „покае”, въпреки че в замяна ще получи позицията на добре платена номенклатурна фигура на македонската литература. През 1965 г. пристига за лечение в България и отказва да се завърне в Югославия. Три години по-късно неговият син Миле със семейството си и дъщеря му Султана са прогонени в България.
Марковски подновява членството си в БКП, става член на писателския съюз, избиран е за народен представител, присъдени са му най-високите държавни отличия, получава звание „академик“. Заради непримиримата си позиция по „македонския въпрос“ режимът в Белград и Скопие обявява изучавания до скоро в училищата поет за „предател”. И неслучайно даровитият писател Младен Сърбиновски, провокиран от съдбата на Венко Марковски, създаде пиесата „Македонският Фауст“.
Творбите на Марковски предизвикват неприязнени реакции и от страна на съветското ръководство, което периодично „стопля” отношенията си с Тито. Слава Богу, Тодор Живков, независимо от присъщото му васално поведение, цени Марковски и не се поддава на внушенията от Москва.
И все пак, книгата „Кръвта вода на става”, написана със съгласието на Живков, на два пъти е спирана от разпространение (през 1971 и 1981 г.) в името на прословутия „социалистически интернационализъм”… Тази книга, съчетаваща наука и публицистика, изградена на основата на документи и лични преживявания, видя бял свят едва през 2002 г.
Няколко думи за емблематичната книга „Голи оток – островът на смъртта”, публикувана от издателството на Колумбийския университет през 1984 г. Сред първите й читатели е Збигнев Бжежински, един от най-солидните авторитети на съвременния свят: „Няма причини – заявява американският политолог,– читателите да се съмняват в описаните мъчения и ужаси…“
„Голи оток…” е не просто мемоарна книга, а ярка художествена творба, изградена в епистоларна форма. Авторът сам я нарича „гневник“ – игра на думи от „гняв“ и „дневник“. Писмата са адресирани до неговата съпруга Филимена Марковска (1920-2012), но съдържат и послание към читателя, който така е още по-съпричастен към изобличаването на режима на комунистическия диктатор Тито.
В писмата, изграждащи сагата „Голи оток…”, естествено присъства и темата на живота на Венко Марковски – Македония. Авторът с горест и гняв припомня съдбата на легендарни личности, сред които е и Павел Шатев. Македонските българи са подложени на брутални репресии от новата власт в „… уж свободна, а всъщност поробена Македония (…). В Македония хората на власт бяха най-жестоките хора… Всичко, което открито и с ясно съзнание се определяше като българско, беше преследвано, беше заведено в списъците под буквата «Б», значи българин…“
В концлагера Голи оток на Марковски и другите българи, макар да са обявени за „македонци”, е забранено да пишат писма на своя език и трябва да използват само сърбо-хърватски! „В Югославия републиките са равноправни и всеки в своята република приказва на установения език на своя народ. А ето че на мене, когото властта и правителството смятат за основоположник на така наречения македонски литературен език, ми се забранява да пиша дори до майка ми на езика, на който тя ми е пеела песни“.
Книгата на Марковски е издадена в Скопие едва през 2009 г., за да бъде показано истинското лице на великосръбския шовинизъм в югославското му превъплъщение. У нас тя се появи през 2015 г., благодарението на внуците на поета Вени и Игор. Венко Марковски разобличава комунистическият режим в Югославия, който и до днес е обект на „по-меки“ оценки в сравнение със страните, подчинени на съветската „империя на Злото“.
Тито е възприеман от мнозина като „реформатор”, водач на т.нар. необвързани страни и т.нар. Трети свят. И на Запад, и на Изток често се премълчава терора над „братските югославски народи”, особено над македонските българи и албанците. И все пак, за престъпленията срещу човечеството не може да има давност. Йосип Броз Тито трябва да бъде заклеймен като кървав диктатор и масов убиец, но в република Северна Македония това едва ли ще се случи скоро.
Неговото сатанинско „безсмъртие” е истинско кощунство. Портретите на Тито продължават да „красят” стените, името му носят улици и площади, комунистическият диктатор е възхваляван като създател на „държавността на македонския народ”, на „нацията”, зачената в грях, с насилие и реки от кръв.
Когато слушаме и четем изявленията на днешните управници на републиката, на практика се сблъскваме с фразеологията на комунистическия режим, неговите грозни лъжи и омраза към България! Както излиза, Тито като че ли никога не си е отивал в страната, която на думи се стреми към Европейския съюз, а ментално остава във въображаемите предели на отдавна несъществуващата Титова Югославия.
