Култът към солунския чудотворец е един от най-силните във Второто българско царство
Автор: Проф. Пламен Павлов
Димитър е сред най-популярните у нас лични имена, а денят на успението на св. Димитър Солунски (280 – 26 октомври 306 г.) е както църковен, така и народен празник. Димитровден бележи началото на зимата и края на активния земеделски сезон, свързан е с почитта към починалите предци, както и с гостоприемството. В миналото празникът е слагал край на „сезона“ за българските хайдути, които слизат от планините, за да излязат отново по Гергьовден.
Не на последно място, 26 октомври е имен ден за носещите името на светеца и негови производни – Димитър, Димитрина, Митьо, Мито, Мита, Митре, Димо, Димка ... Димитровден е традиционен празник на Сливен, Видин, Айтос, Болярово, Радомир и други градове и селища.
Потомствен аристократ, син на управителя на Солун, наследил го на високия пост, младият римлянин Димитър е ревностен християнин, който открито изповядва своята вяра – въпреки недоволството на върховните управници на империята. Император Максимиан сваля Димитър от високия пост и го хвърля в затвора, но преди да е съден той е убит в килията си от римски войници.
Църквата канонизира великомъченика и развива неговия култ, особено като покровител на Солун. През вековете са написани редица творби за светеца, обединени в поредица „Чудеса“.
Св. Димитър е почитан в целия християнски свят, поради което ще обърнем внимание на неговия светителски култ в средновековна България и на известните ни тогавашни българи, носещи неговото име.
Името на солунския чудотворец навлиза у нас с покръстването през 864 г. Вторият по ред преславски патриарх (първият се е казвал Леонтий) е Димитрий. Уви, за тази личност не знаем почти нищо, но със сигурност става дума за висш духовник от кръга на цар Симеон Велики и неговия син св. цар Петър.
Допуска се, че при Димитрий високият църковен сан е признат от Константинополската патриаршия по силата на мирния договор, сключен през октомври 927 г. от цар Петър и император Роман I Лакапин.
Друг виден българин от Х в. е жупан Димитър, управлявал в Северна Добруджа. Името му е известно от надпис на кирилица от 943 г., открит при с. Мирча вода (днес в Румъния). От частично запазения текст може да се разбере, че жупанът изгражда храм на името на своя покровител св. Димитър. Събитието, отразено в надписа, навярно е печенежкото нахлуване в България през същата година.
Знаем и двама Самуилови военачалници, носещи името на светеца. Първият е Димитър, наречен и „полемарх“ (“воевода“) от византийския писател Кекавмен, който при това е негов внук по майчина линия. Кекавмен съобщава, че е използвал спомените на дядо си при своя разказ за превземането на Сервия от българите под неговото командване. За високото положение на Димитър свидетелства и обстоятелството, че след завладяването на България император Василий II го удостоява с високата титла „патриций“.
Друг Самуилов военачалник е Димитър Тихон, който през 1001 г. отбранява крепостта Колидрон, южно от Дойранското езеро, и е запомнен като непоколебим борец за българската кауза.
Култът към св. Димитър е един от най-силните във Второто българско царство. Както е известно, обявяването на въстанието на Петър и Асен през зимата-пролетта на 1186 г. е свързано с търновския храм „Св. Димитър“.
Възможно е светецът да е приет като покровител на фамилията много преди въстанието – върху личния печат на известния българин Борил, силна фигура във византийския дворец в края на XI в., който според някои учени е прародител на Асеневци, е изобразен именно св. Димитър Солунски.
Петър и Асен строят църква, посветена на солунския светец, а при нейното тържествено освещаване обявяват началото на освободителното въстание и възобновяването на българското царство. Пред ликуващото множество е изнесена една чудотворна икона на светеца, донесена в Търново след превземането на Солун от италианските нормани (1185 г.). Това става най-вероятно с помощта на български войници от гарнизона на града.
Според византийския богослов Теодор Валсамон иконата е върната обратно във Византия от император Исак II Ангел, който през лятото на 1186 г. успява временно да превземе Търново. Според константинополския патриарх Калист I в Търново е имало и частица от мощите на светеца. Донякъде е парадоксално, че нямаме нито един цар с име „Димитър“, но пък по-малкият брат на Иванко, съперникът и убиец на цар Асен, се е казвал Мито.
Ликът на св. Димитър е върху печатите и монетите на първите Асеневци и с основание Фани Попова-Мутафова озаглавява своя известен роман „Солунският чудотворец“. „Обсебването“ на св. Димитър от българите провокира реакцията на византийската пропаганда – целенасочено е пуснат слух, че при обсадата на Солун през есента на 1207 г. цар Калоян е убит лично от небесния закрилник на града…
Знаем двама духовници с името Димитрий, които във времето на цар Иван Асен II са епископи на Велбъжд (Кюстендил) и Белград (днешната сръбска столица, български град в онази епоха). Димитър се е казвал един от зографите, създали прекрасните стенописи в Боянската църква (1259 г.).
Според проф. Зарко Ждраков подписът на тоци художник се чете върху меча на св. Димитър и в посвещения към сцени, рисувани от него. От един позлатен сребърен пръстен научаваме името на „Димитър комис царичин” – доверен служител, отговарящ най-вероятно за охраната на неизвестна по име търновска „първа дама“.
Димитър се е казвал и „пчеларят царски" от с. Мусина, подписал се в приписка към Брашовския миней от времето на цар Иван Александър. Димитър оставя и наивна, но много ценна рисунка на крепостта Царевец с двореца, патриаршията, крепостните стени и кули. Скицата на „пчеларя“ е най-точното запазено изображение на средновековната ни столица.
В края на ХІV – началото на ХV в. срещаме името на още един Димитър Зограф, който работи извън пределите на вече поробена България и е приближен на митрополита на Киев, Москва и „цяла Рус“, българинът Киприан.
Името „Димитър“ продължава да е популярно и сред българите в Македония. Димитър се казва синът на владетеля на Северна Македония деспот Деян от първия му брак, по-голям брат на деспот Иван/Йоан Драгаш и на „господин“ Константин Драгаш. Димитър носи титлата „воевода” и заема различни служби при своите по-млади, но стоящи по-високо в йерархията братя, управлява град Щип и е ктитор на църквата „Св. Георги” в с. Горни Козяк, Щипско.
Димитър, наричан и Митраш, е най-малкият от синовете на крал Вълкашин и брат на прочутия крал Марко/ „Крали Марко“. Митраш не се примирява с васалното поведение на Марко към османците. През 1394 г. заедно с брат си Андриаш емигрира в Унгария. Назначен е от крал Сигизмунд за управител на областта Заранд и крепостта Вилагош в Банат (днес в Румъния).
По същото време по онези места се подвизава и Фружин, „господарят на Загора“ (Търновското царство), син на цар Иван Шишман. Няма как между двамата видни българи да е нямало контакти, за които обаче не знаем нищо.
Пред втората половина на XIV в. срещаме името на художника, книжовника и преводача Димитър Зограф. През 1356 г. той изписва църквата в с. Дреново, Тиквешко, а във времето на крал Марко превежда книгата „Шестоднев" на Георги Писидийски.
Тъжна е съдбата на друг Димитър, чието име е съхранено в нотариален акт от 1383 г. Документът удостоверява продажбата на отвлечения от османците и продаден на един венецианец „…роб на име Димитър, българин от града, наречен Воден…" (днес Едеса в Гърция).
Димитър се е казвал и един монах и книжовник в манастира „Св. Йоан Предтеча“ край Слепче, Прилепско. От него е запазен ръкопис, датиран към 1395 г. Както отбелязва доц. Иван Лазаров, монахът с мъка разказва за страданията на българите в годините на османското завоевание: „По попущение Божие предадени бяхме заради нашите грехове /…/ на измаилтяните /…/ и тогава беше запустение и скръб велика…“
