Той майсторски отразява в романите си епохата и проникновено пресъздадава образите на водещите исторически фигури
Автор: Борислав Гърдев
На 9 януари се навършват 105 години от рождението на един от най-обичаните и популярни български писатели – Стефан Дичев.
Роден и израсъл в старопрестолно Велико Търново, той завършва гимназия в родния си град през 1938 г., след което следва строително инженерство в Чехия. По-късно, през 1943 г., завършва право в Софийския университет.
Известно време се увлича от политикономически науки, след което се отдава на писателска и редакторска дейност.
Той е директор и един от създателите на поредицата „Световна класика” в издателство „Народна култура”, а от 1962 до 1990 г. е основател и главен редактор на много известното младежко списание „Космос”.
Още с първия си исторически роман – дилогията „За свободата” (1954 – 1956), печели известност и се утвърждава сред най-изтъкнатите творци на българската историческа проза.
Стефан Дичев съзнателно се насочва към звездните мигове на националното ни възраждане и към неговите герои, бягайки от пошлостта и скудоумието на съвременността, лансирайки примери на безкористна саможертва и неподправено искрен патриотизъм, така необходими на младите хора у нас не само в онези времена.
Творческото развитие на Ст. Дичев следва еволюцията на българската историческа проза от 50-те – 90-те години на миналия век. В него много ясно се откроява смяната на оптиката – от илюстративно-приключенско четиво към философско-екзистенциалното преосмисляне на историческите събития.
Още в „За свободата” Дичев експериментира с модела на романа епопея, съчетавайки особеностите на историко-документалната хроника с полифонично-плуралистичната визия на повествованието. Така в хода на разказа писателят експонира няколко гледни точки, като на собствената си оценка запазва координиращо-обобщаваща функция.
Белетристът постига определен успех в майсторското панорамно отразяване на епохата и проникновеното пресъздадаване на образите на водещите исторически фигури като Раковски, Левски, Ботев, Христо Иванов – Големия, Найден Геров, Иванчо Хаджипенчович и други.
В следващите си романи и повести, подобно на Емилиян Станев, писателят свива обема на интерпретираните факти и събития, създавайки кондензирани, но увлекателно написани творби, в които фикцията и художествената инвенция абсорбират реалните действащи лица и участието им в историческия процес, като интересът на художника е насочен към вътрешния свят, мислите и чувствата на героите, към личната им участ.
Борбите за национално освобождение се претворяват със средствата на приключението, екзотичния разказ и екшъна, при което чувствително нараства тежестта на комиксовия елемент, натоварен с допълнителен драматичен патос – „Рали” (1960), „Пътят към София” (1962), „Младостта на Раковски” (1962), „Ескадронът” (1968), „Крепости” (1974), „Среща на силите” (1978).
Увлечението му по героико-приключенската естетика закономерно довежда до експеримента с „Неуловимият” (1976), новелистичен вариант на 4 от епизодите на известната тв серия „Демонът на империята” (1971), в която Левски като романтичен разбойник раздава правосъдие и подлудява султановата полиция на цяла Румелия.
Днес е избледнял споменът за този сериал, но през 1971 г. фриволно-атрактивното представяне на образа на Апостола предизвика обществени дебати, накърнили чувствително имиджа на твореца Стефан Дичев.
Може би сериалът на Вили Цанков идва закономерно и като коректив за писателя.
Увлечението по приключенската фабула минава на заден план, откроява се насочването на Стефан Дичев към психологическо-драматичния роман, към усложнената сюжетна структура, към увереното разкриване на персонажите в условията на екстремно-трагични колизии и стълкновения.
Първата успешна стъпка в тази насока е романът „В лабиринта” (1977), а категоричното завоевание се оказва „Подземията на Сен Жан д`Акр” (1988).
Стефан Дичев опитва силите си в очерковата повест – „Първа българска легия” (1960), в драматургията - „Отвъд отчаянието” (1978) и „Суровото време” (1981, за тв театър), както и в киносценаристиката – „Демонът на империята” (1971), „Рали” (1978) и „Пътят към София” (1978), дело на Вили Цанков и Николай Мащенко, като през 1982 г. с подчертан пиетет и доста сполучливо Владислав Икономов екранизира приключенския му роман за Цариградската конференция от 1876 г. „Среща на силите”.
И когато всички смятаха, че писателят (ако и да има преводи на английски, немски, руски, испански, полски, чешки, словашки и други езици) се е изчерпил и че няма какво повече да предложи на читателите и специалистите, дойде най-голямата изненада и заслуженият му триумф – трилогията „Завоевателят на миражите” (1993 – 1994), излязла в цялостен вид през 1999 г., плод на над 20-годишен упорит къртовски труд.
За Александър Македонски – тема – мечта и блян, са писали и други български прозаици – сещам се веднага за „Александър Македонски” (1944) на Яна Язова, чийто роман писателят добре познава, но трактовакта на Стефан Дичев е най-зряла, най-ярка и концептуално безупречно осъществена.
Проучил основно всичко важни изследвания и източници, свързани с живота на Александър Велики, осъществил експедиция по стъпките на великите му завоевания, с очудващ ентусиазъм и майсторски овладян професионализъм, характерен за големия творец, Стефан Дичев претворява със замах и мотивиран критицизъм епохата на създаване на Александровата империя, в която бляновете му за обединение на античния свят се осъществяват „с огън имеч”, а добрите намерения и желания за социална хармония и разбирателство между народите водят до утвърждаване на идктатура, първообраз на тоталитарните държави на Ленин, Мусолини, Хитлер, Сталин и Мао.
В това се крие евристичната сила на романовата поредица, а сложно и драматично изградения образ на „завоевателя на миражите” Александър Македонски остава сред най-ценните и репрезентативни достижения на българската историческа проза.
Уви, Стефан Дичев не доведе амбициозния си замисъл до успешен финал. При работата по третия том той почина на 27 януари 1996 г.
Ценейки и уважавайки неговото творчество, аз написах подробен портрет, посветен на неговата 75-годишнина. Той излезе във великотърновския вестник „Борба” и се оказа, че е четен от именития ни писател. С него установихме писмовна кореспонденция.
Към втория том на „Завоевателят на миражите” той написа кратко посвещение: „На г-н Борислав Гърдев – с благодарност, приятелски спомен от автора, февруари 95 г.”
Писателят учтиво ме покани да го посетя в софийския му дом. Аз обещах и смятайки, че времето е на моя страна, отложих ходенето си до столицата за февруари 1996 г. Кончината му обаче сложи неочакван край на това намерение и се почувствах ограбен от съдбата.
