Сред първостроителите на следосвобожденска България се откроява загадъчната и противоречива фигура на Григор Начович.
Прав е Константин Терзиев да твърди в очерка си „Григор Начович” (1995), че „съвсем не е толкова лесен”, че „той може би е най-крайният от консерваторите, но е и революционер, повече от всички революционери”.
И вероятно тъкмо това е верният подход към тази личност, тъй като иначе рискуваме да си останем на нивото на плакатно-гротескната скица (какъвто е портретът му в един от най-тезисните партизански фейлетони на великия Алеко „Тържеството на Велзевула”, вестник „Знаме” , 29 септември 1894 г.).
Григор Начович се ражда на 22 януари 1845 г. в Свищов. Учи при йезуитите, после завърша висши политикоикономически науки в Париж, получавайки солидна подготовка за по-нататъшна блестяща реализация като търговец. Което не му пречи да е сред основателите на Свищовския революционен комитет и като негов председател „само благодарение на светкавичните си реакции и бързи крака сварва да отръве кожата след преминаването на Тотювата чета” (Константин Терзиев) на 15 май 1867 г., емигрирайки в Румъния.
В Букурещ се движи в средите на Добродетелната дружина, набира младежи за Втората българска легия, а по-късно основава във Виена търговско дружество, с доходите от което съдейства на цяла плеяда българи да учат в Европа.
По време на Априлското въстание публикува дописки във водещи европейски издания, запознавайки общественото мнение със страданията на българския народ, като по – късно набира доброволци за Сръбско-турската война, избухнала на 18 юни 1876 г., подпомагайки болните и ранени български доброволци в Белград.
През освободителната Руско-турска война, започнала на 12 април 1877 г., е в разузнаването на руския генерален щаб, като за образцовата си дейност – определя мястото на руския десант при Свищов, е награден с орден, но отказва на ръководителя на руското разузнаване полк. Пьотр Паренсов полагащата му се сума от 250 000 рубли!
Активно се занимава с публицистика – пише в сп. „Летоструй” (1869 – 1876) и виенския „Политише кореспонденц”. Тъкмо с последния вестник е свързан първият голям скандал, в който Начович е замесен, когато на своя глава към „Възвание към българския народ”, издадено от БЦБО в деня на обявяване на войната срещу Турция, добавя призив за подчинение „на временното революционно правителство, избрано от патриотите.” Именно тази добавка принуждава руския управник княз Черкаски да разформирова БЦБО на 14 април.
До края на дните си Начович няма да подпише нито един свой материал, най-скандалният от които е публикуван на 10 декември 1894 г. във вестник „Мир“, под заглавие „По убийството на д-ра Берона“ и в който той директно обвинява за смъртта на видния ни благодетел Стамболов и Ботев, които през 1871 г. дори не се познават.
Той ще използва псевдоними за текстовете си в „Марица” (1879 – 1880), „Български глас” (1879 – 1883), „Свободно слово” (1893 – 1894), „Ехото на България” (1913).
Така и няма да създаде цялостни спомени, оставайки безразличен към похвалите и укорите на съвременнците си, ще избягва шумните обществени прояви (с изключение защитата на университетската автономия след скандала при откриване на Народния театър на 4 януари 1907 г.), предпочитайки задкулисно да дърпа конците на голямата политика.
А кариерата му е наистина впечатляваща.
През първият четвърт век след Освобождението той неизменно е избиран за депутат – от 10 февруари 1879 до 19 октомври 1903 г.
Още от Учредителното събрание се изявява като един от лидерите на консерваторите и твърд защитник на идеята за двукамарен парламент.
Гласуването на либералната Търновска конституция на 16 април 1879 г. Начович приема като лично поражение и през следващите години се бори за засилване прерогативите на княза за сметка на парламента, вдъхновявайки държавния преврат от 27 април 1881 г.
Той подписва Програмата на Консервативната партия от януари – февруари 1882 г., в която, наред с традиционните за тогавашните консервативни кръгове принципи, се съдържат и цели, които бихме определили като общонационални – назначаване на държавна служба на най-достойните българи, без оглед на партийната им принадлежност, протекционистка политика за родния производител и стремеж за гарантиране пълната независимост на страната.
Въпреки това, когато на 3 юни 1894 г. Народна партия, наследник на престаналата да съществува десет години преди това Консервативна, Начович не е сред учредителите й, нито се бори за лидерския пост със Стоилов и Гешов.
До края на живота си остава консерватор патриот и защитник на традиционните добродетели, но и непоправим индивидуалист и прагматик, несъобразяващ се с оковите на примитивното партизанство.
Политическото му оцеляване, дългата му кариера на общественик и държавник, простряла се от 1879 до 1913 г. са свързани тъкмо с умението му да балансира между либерали и консерватори, да бъде полезен като експерт и на едните, и на другите.
Начович е български дипломатически агент в Букурещ (1884 – 1886), Виена (1889 – 1891) и Цариград (1903 – 1905), четири пъти министър на финансите между 1879 и 1892 г., външен и финансов министър – 1879 – 1880 г., вътрешен – 1881 – 1882 г., министър на външните работи – 1886 – 1887 и 1894 – 1896 г. и на търговията и земеделието 1899 - 1900 г.
Част от назначенията му са плод на конюнктурни комбинации, в повечето случаи обаче се е търсела компетентната намеса, защото Бурмов и Цанков, Радославов и Стамболов, Стоилов, Греков и Иванчов, са виждали в Начович безспорния професионалист, способен да се справи с поставените му сложни задачи.
С това са били наясно монарсите Александър Батенберг и Фердинанд, тъй като Начович е сред малцината родни политици, отказали категорично да сервилничат пред Двореца. Това е и причината, единствен от представителната ни политическа класа да не получи орден или медал, понеже владетелите ни са знаели неговите принципни убеждения.
Начович е преди всичко човек на дълга, достойнството и честта.
В един от малкото написани спомени от сб. „Спомени за Учредителното събрание” – „Бил ли съм партизанин”, чистосърдечно изтъква мотивите, отвели го при консерваторите: „Останах в тоя лагер, но без да се идентифицирам с него, защото се състоеше от добри хора и честни патриоти, докато в другия кипеше само чапкънлъкът, вдъхващ ми най-силно погнусяване.”
Когато обаче разбиранията му за народополезна политика или за лична чест са засегнати, Начович не се колебае да тръгне на борба с предизвикателствата.
Това обяснява и факта, че в оценките на съвременниците за него ( Петко Славейков, Алеко Константинов, Добри Ганчев) преобладават черните краски, макар че Иречек приема с одобрение поредния му правителствен пост, знаейки, че „ще изкараме с него добре”, защото „той иска нотифицирането на всички назначения.”
Начович е способен да заседава в Министерския съвет с Драган Цанков след 7 септември 1883 г., когото лично е наредил да интернират във Враца на 6 февруари 1882 г., нещо повече – след година двамата ще създадат „Великобългарски патриотичен съюз” на 10 октомври 1884 г., просъществувал до юли1885 г.
Не по-малко впечатляваща е еволюцията му от вдъхновител на княжеския преврат на 27 април 1881 г. до яростен противник на руските генерали министри, управляващи България от 1 юли 1881 до 7 септември 1883 г., вкл. и от страниците на вестник „Български глас” в броя от 26 януари 1883 г.
Този прагматизъм обяснява и сътрудничеството му със Стефан Стамболов, продължило на приливи и отливи от 11 август 1886 до 18 ноември 1892 г. При това Начович е най-върлият противник на либерала Стамболов, с когото се мразят още отпреди Освобождението, когато мерят ръст като емигрантски лидери в Букурещ. Той ненавижда и партията му, срещу която през 1881 г. издава известния си памфлет „Тринадесетмесечното царуване на лъжелибералите”.
След преврата на 9 август 1886 г. се оказва, че интересите на двамата съвпадат.
Като дипломатически агент в Букурещ Начович акивно подкрепя усилията на председателя на българския парламент да върне в страната детронирания Батенберг на 17 август 1886, заедно със Славейков и Стамболов е включен в наместничеството между 13 и 16 август 1886 г., когато е заменен от д-р Странски.
Така започва шестгодишното „странно” сътрудничество между Начович и Стамболов. Двамата ще продължат да се мразят и интригантстват помежду си, ще си говорят само на правителствени заседания, ще поддържат официална епистолярна връзка и ще изпитват органическа оптребност един от друг.
Това сътрудничество ражда бляскави примери на твърд и неподправен патриотизъм в защита на българското национално достойнство и отстояването на държавните ни интереси. То особено ясно проличава при париране опитите на руския императорски комисар Каулбарс да диктува българската политика, особено при бламирането му за провеждането на изборите за III ВНС на 28 септември 1886 г.
Убеждението на Начович, че страната ни трябва да поддържа добри отношения с нейната освободителка, въобще не му пречи да защитава българските национални интереси, ако те не съвпадат с амбициите на Петербург. Това обяснява защо именно той къса отношенията с Русия на 6 ноември 1886 г. и ги възстановява на 2 февруари 1896 г., когато престолонаследникът Борис Търновски минава в лоното на православната вяра, след съгласието на Фердинанд, потвърдено пред министрите Стоилов, Рачо Петров и Начович на 12 октомври 1895 г.
Междувременно с помощта на нашия дипломатически агент във Виена Начович финансовият ни министър Иван Салабашев сключва на 5 октомври 1889 г. първия ни държавен заем с Лондон от 30 млн.франка, помогнал за стабилизирането на страната.
Националистичната политика, стемежът за просветно и икономическо възмогване на България и самобитният гений на Стамболов несъмнено импонират на Начович, въпреки че диктаторските навици на премиера и неговата безцеремонност органически го отвращават.
За Начович Стамболов е необходимото зло, сътрудникът по принуда, опонентът по призвание, благодарение на когото той реализира най – значимите си постижения като дипломат, финансист и общественик. Така той на няколко пъти се разграничава от него, докато настъпи разрива на 18 ноември 1892 г.
След оставката му се превръща в любима мишена на стамболовисткия печат, срещу него се сипят несправедливи и чудовищни обвинения.
Известно е, че когато официозът „Свобода” чрез дописка на редактора му Дико Йовев от 14 април 1894 г. го обвинява в кръвосмешение с дъщеря му Радка, той направо припада. След това вбесен заявява: „За тази чудовищна гнусотия ще платя жестоко на Стамболова!”. Последният се отнася съвсем сериозно към заплахите на бившия си съратник, което личи и от прословутото му писмо до фон Мах от 16 март 1895 г. „Кроежът на убиванието ми”.
Начович активно съдейства за омаскаряването на Стамболов, обвинявайки го за смъртта на доктор Петър Берон в един известен, но неподписан от него по обясними причини пасквил, „По убийството на д-ра Берона“,публикуван в брой №35, год.1 от 10 декември 1894 г. на вестник „Мир“, в който Стамболов и Ботев са обвинени за убийството на прочутия ни благодетел…
Независимо от обвиненията, че е сред вдъхновителите на убийството на Стамболов на 6 юли 1895 г., Начович продължава успешната си политическа кариера.
Като дипломатически агент в Цариград сключва известната българо-турска спогодба от 26 март 1904 г., с която се разрешава на бежанците и амнистираните революционери от Илинденско-Преображенското въстание да се завърнат по домовете си, постигайки и известни митнически облекчения за българските стоки в Турската империя.
По това време Начович се чувства все по-самотен и угнетен. В личните си бележки, писани през 1910 г., той с горчивина констатира, че сред родните държавници от Стамболов насам „не виждам в нито един някакъв характер, държавнически качества и способности, които да привлекат вниманието на историята. Нито един не е сторил добро на страната и не е заслужил признателността на Отечеството.”
Дипломатическата кариера на Начович приключва след ужасния за България край на Междусъюзническата война, когато е член на делегацията за подписването на Цариградския мирен договор от 16 септември 1913 г., съумявайки все пак да запази Беломорието в границите на българското царство. Следващата национална катастрофа го изпраща в гроба.
Малко след подписването на Ньойския диктат на 27 ноември 1919 г. Султана Рачова Петрова го посещава в скромното му неотоплено жилище. Проснат на канапето, завит в балтона си, мрачен и унил, Григор Начович прошепва: „Това са последствията от убийството на Стамболова – нищо не остава ненаказано.”
Малко по-късно, на 4 януари 1920 г. умира, отивайки си заедно с онази България, за чието величие е работил през целия си съзнателен живот.
Вестник „Мир“ в бележката „Григор Д. Начович“ на стр.2, бр.5894 , делово отбелязва: „Начович не бе привърженик на партия. Това не попречи на времето да бъде хулен поред почти от всички. Едва напоследък започнаха да се отнасят по-справедливо към него.Той бе и си остана верен на себе си, безкористен и добър българин.“
1.
Сръбското списание "Пиротски зборник" за бившите българи-торлаци пиротчани (днешни сърби) и говора им с многократни признавания че за сърбите пиротски говор звучи български (или "македонски"):
О мењању и напуштању пиротског говора у другој половини ХХ и почетком XXI века
Changing and abandoning Pirot dialect in the second half of the 20th and the beginning of the 21st century
ОМАЛОВАЖАВАЊЕ ПИРОТСКОГ ГОВОРА И ЊЕГОВИ УЗРОЦИ. РЕАГОВАЊЕ ПИРОЋАНАЦА
У настојању да се дође до разлога напуштања пиротског говора траг нас стално води на споразумевање између Пироћанаца и особа из других крајева Србије и некадашње Југославије. У комуникацији толерантних особа језички неспоразуми могу да се реше безболно. Међутим, на просторима Балкана и Југоисточне Европе, толеранција је често на ниском нивоу, па говорници дијалеката или мањинских језика могу да буду извргнути омаловажавању. Многим становницима Србије и других крајева некадашње Југославије пиротски говор личи на бугарски (или македонски). Српска дијалектологија уочила је одређене сличности говора пиротског краја са бугарским језиком, али га сврстава у дијалекат који покрива територију уз садашњу српско-бугарску државну границу и који је назван тимочко-лужничким (под)дијалектом српског језика (Белић, 1905; Ивић, 2009). У практичном животу у Србији, од ставова малобројних дијалектолога много је важнији утисак обичних људи који не само да су коментарисали да им пиротски говор личибугарски, већ су неретко и саме становнике пиротског краја називали Бугарима. То су у пракси доживеле многобројне генерације Пироћанаца у прошлости, али и не само Пироћанаца. Етнолог Дејан Крстић је за потребе израде своје докторске дисертације обишао шири простор на коме се говори тзв. тимочко-лужничким поддијалектом, а то значи не само пиротски крај већ и северно све до близу Зајечара. Од већег броја казивача на целом том терену, Крстић је записао да су у свом животу, приликом боравка у унутрашњости Србије и некадашње Југославије, били у ситуацији да их због говора називају Бугарима (Крстић, 2014). Пред крај XIX и у првој половини XX века српска националистичка елита доживљавала је Бугаре као једне од главних непријатеља. Постојале су јаке међусобне територијалне претензије. Бугарски националисти су тврдили да је бугарско све до Мораве, а српски – да у средачкој (софијској) области живе „чисти Срби“ (Станковић, 1996, стр. 162). С обзиром да је реч Бугарин у дужем периоду могла да асоцира непријатеља, чињеница да су у унутрашњости Србије и Југославије Пироћанци због говора понекад називани Бугарима и није могла да буде баш увек безазлена. После Другог светског рата, када је у оквиру југословенске федерације створена република Македонија на територији која је до тада била највећа јабука раздора између Србије и Бугарске, ривалитет између две земље сплашњава, да би након распада Југославије и формирања независне државе Македоније брзо опао. Истражујући стереотипе српских интелектуалаца, Оливера Милосављевић наводи да је у најновијем периоду пажња српског национализма усмерена према западу и југозападу, а да се „...Bugari doživljavaju kao relativno udaljen sused sa kojim nema većih trzavica, ali koji se mnogo ni ne primećuje niti se o njemu razmišlja“ (Milosavljević, 2002, стр.232-233). Председник Србије Александар Вучић је током сусрета са својим бугарским колегом 2018. године у изјави датој новинарима рекао да су Бугари Србима браћа и да међу Србима нема никога ко не воли Бугаре („Vučić: Kod Srba nema niko ko ne voli Bugare“, Blic, 22. јун 2018, https://www.blic.rs/vesti/politika/vucic-kod-srba-nema-niko-ko-ne-voli-bugare/d40tmzg, приступљено 04.05.2021). С обзиром на искуствa из прошлости када су се копља српско-бугарских анимозитета ломила преко њихових леђа, Пироћанци опрезно примају овакве констатације. Изругивање пиротског и свих других говора јужне и источне Србије може да буде узроковано и нечим што није национално обојено или барем таква обојеност није у првом плану. Овде ћемо истаћи утицај неравномерне економске и свеколике друштвене развијености, односно превелике концентрације важних друштвених и државних активности у неком региону. Уопште гледано, становници мање развијенијих делова неке земље често се унапред перципирају као мање вредни, а уколико се деси да се у тим регионима говори дијалектом који се приметно разликује од стандардног говора, могућност њиховог ниског вредновања је још већа. Управо таква ситуација је у Србији, са великом концентрацијом активности у региону Београда и свеколиким заостајањем рубних подручја.
У ранијим временима Пироћанац се спашавао омаловажавања због свог говора враћањем у завичај. Међутим, с појавом телевизије и касније интернета, омаловажавање су доживљавали и они који ретко путују, гледајући телевизор у сопственој кући. Парадигма за омаловажавање свих јужњачких говора, па и пиротског, јесу филмови и телевизијске серије чији је сценариста Синиша Павић. Већ у сценаријима за филмове из осамдесетих, Лаф у срцу и Тесна кожа, Павић показује склоност да тражи некакву комику у јужњачким говорима, да би пред сам крај XX и на почетку XXI века, у сценаријима његових телевизијских серија као што су Породично благо и Бела лађа, омаловажавање било додатно појачано и јасно се видело да се не односи само на јужњачки говор као такав, већ и на људе који се тим говором служе. Јужњаци у његовим серијама не само да „лоше“ говоре, они су често и људи проблематичних моралних начела и проблематичног укуса (Petrović, 2015, стр. 69, 95, 118).
Најизразитији Павићев карикатурални лик је Срећко Шојић, али ни друге јужњаке овај сценариста не слика у много лепшим бојама. Наравно, овакав однос према људима са југа Србије није само индивидуална особина сценаристе Синише Павића. Сама чињеница да је државна телевизија прихватала његове сценарије, улагала значајна средства у снимање серија, а касније их и много пута репризирала, указује да је омаловажавајући однос према људима са југа широко распрострањен и у Београду и централној Србији.7
7 Сандра Шаре и Станислав Станковић (2011) указују да потцењивачки однос према говорницима са југа Србије постоји и код лингвиста, иако би на први поглед могло да се очекује да језички стручњаци имају већи степен толеранције према језичкој разноликости.
[...]
Зашто је онда толико избегавано ко-ришћење знака за полуглас? Чини се да је проблем је у томе што се знак за полуглас користи и у бугарском правопису. У свему томе није се уважавала чињеница, иако је многима била позната, да знак за полуглас није само бугарски словни знак, већ да се користи и у писању руског и других словенских језика. У ранијем тексту већ смо указали да је у дужем периоду, у касном XIX и у првој половини XX века, доминантна српска националистичка елита доживљавала Бугарску као једног од главних непријатеља, па би онај у Србији ко би користио знак за полуглас (а није научник), могао лако да постане сумњив као Бугарин, Бугараш или бугарофил. Тога су се нарочито пазили људи из источне и јужне Србије, због одређених сличности њихове етнокултуре и говора са бугарском етнокултуром и језиком.
[...]
ЈЕДАН ЈЕЗИК – ЈЕДАН НАРОД – ЈЕДНА ДРЖАВА
У позном XVIII веку у Европи почиње да буја националистичка идеологија која са одређеним закашњењем захвата и становништво Балкана. Крилатица из наслова овог поглавља сажето одређује ову идеологију. У националној држави има места, пре свега, за један, државотворни народ. Остали у таквој држави могу да живе у статусу националне мањине, са прећутном жељом да временом буду асимиловани или да се одселе. Слично је и са језиком – у националној држави има места само за један језик, штавише, и дијалекти тог јединог језика нису превише пожељни и што ли пре нестану из свакодневне употребе – тим боље. Националистичка идеологија постала је доминантна у Србији у првој половини XIХ века и тако је, углавном, све до данас. Само неколико деценија у ХХ веку комунистичка идеологија потиснула је националистичку, али је она опстала и од краја ХХ века поново снажно буја. Пирот је у састав српске кнежевине ушао 1878. када је национализам у њој био у великом успону. Десет година раније, 1868, власт у кнежевини је озаконила источно-херцеговачки дијалекат (говор Вуковог завичаја) за званични државни језик и нимало јој се није допало што су становници пиротског краја говорили прилично различито од тог успостављеног стандарда. На сва места у државном сектору у Пироту (начелство, суд, основне школе, гимназија, пошта, царина, пореско одељење, болница, шумска управа, железница, дувански монопол) довођено је скоро комплетно особље из унутрашњости Србије. Милутин Велимировић (чији је отац такође послат са стране да неко време службује у Пироту као свештеник), у својим успоменама из пиротских гимназијских дана са почетка ХХ века даје податак да су у пиротској гимназији чак и служитељи били са стране (Велимировић, 2015, стр. 39). У значајној мери под снажним утицајем српске националистичке идеологије, ни доведено особље није благонаклоно гледало на говор становника пиротског краја. У писму министру унутрашњих дела Краљевине Србије Стојану Новаковићу од 9. децембра 1884. године, начелник Пиротског округа Тодор Поповић назива пиротски говор „варварским дијалектом“ (Поповић, 1996, стр. 58). Председник учитељског збора пиротских основних школа Владимир Радојичић у једном допису министру просвете као ударни податак наводи „да је говор посве искварен тако да ученици не разумеју скоро сваку трећу реч било из учебника било из говора наставника“ (Историјски архив Пирот, Фонд Илије Николића, кутија 28, фасцикла 16, изворно: Архив Србије, Мпс, ф. XL, р. 59/1895). Временом су и Пироћанци почели да завршавају српске школе и запошљавају се у државној служби, али су у њој, у пиротском крају, постали бројчано домининантнији тек после Другог светског рата. Међутим, много раније пре тога, и становништво пиротског краја схватило је да деловање у складу са доминантном идеологијом (у овом случају – националистичком) може да буде врло корисно за друштвену позицију и каријеру појединца, па су се многи сходно томе и понашали. У овом раду су раније дати неки примери ометања афирмације пиротског говора у јавној сфери, у локалном амбијенту. Проницљивији читалац је и сâм могао да закључи да та ометања нису долазила са стране, из унутрашњости Србије, већ управо од неких Пироћанаца који су процењивали да би и на таласу националистичке језичке политике могли да побољшају или учврсте своју друштвену позицију.
[...]
ЗАВРШНА РАЗМАТРАЊА
Када је Пирот 1877. ослобођен од османлијске власти и при-појен кнежевини Србији, Пироћанци су се суочили са чињеницом да се њихов говор прилично разликује од стандардног српског језика. Пиротски говор је људима са стране личио на бугарски, штавише, често су не само тај говор називали бугарским, већ и саме Пироћанце Бугарима. То је у дугом периоду могао да буде извор сталних фрустрација за Пироћанце имајући у виду да је од краја XIX па до средине ХХ века српска националистичка јавност Бугарску доживљавала као једног од главних непријатеља.
2.
Чрез създаването/нормирането/"кодификацията" на "македонски език", нито сръбски литературен език, нито дори бг. такъв не е повече най-подобния до преходните бг-сръбски говори (както с носители българи, тоест шопи, така с носители сърби, тоест торлаци). Новият "македонски език" се явява като най-близкия до тях.
Това означава че (например) срърбският торлашки говор на име "тимочко-лужнички" е по-скоро "македонски" от сръбски/български.
В "мк. език" почти няма съгласна "х": хляб се казва леб, хубав се казва убав и т.н., точно както и в преходните българо-сръбски говори.
В торлашките говори (тоест: преходните говори чиито носители са сърби) има гласна "р", точно както в мк. и срб., за разлика от бг.
Тези говори имат малко падежи на съществителни имена, като броят им е по-близък до броя на падежите в мк. и бг., отколкото до броя на съществителните падежи на сръбски език (7 падежа).
Те нямат инфинитив на глаголите, точно както в мк. и бг., за разлика от срб. (казати, чинити, радити)
Тоест сръбските преходни говори в Пиротско, Нишко и т.н. са се превърнали в македонски, независимо че носителите им продължават да се смятат себе си сърби. Това важи и за българските преходни говори (шопските), понастоящем те са макеоднски говори, ако допуснем че "македонски език" съществува, както правят всичките македонски "езиковеди" и много от сръбските.
Знае се че една от най-важните роли при кодификацията на македонски е играл Блаже Конески, който беше частично етнически сърбин, частично етнически българин/македонец. Този изключително глупав човек е успял да откъсне торлашките говори от сръбски език и да ги превърне в говори на чужд език, тоест в македонски говори. И преди това, повечето или, може би, всички торлашките говори бяха повече български от сръбски и това при положение че след 1878 г. сръбски литературен език упражнява огромен натиск/влияние върху тях.
3. Сърбите не обичат торлашки елементи в литературния им език. Ако тези преходни говори (торлашките) бяха наистина сръбски, или повече сръбски от български, защо сърбите са престанали да използват изрази като "град ми", "народ ти", "дрзава му" и т.н., които са много често използвани в бг. език?
До към края на 19. век в сръбски език имаше такъв торлашки (тоест: български) начин на изразяване който после беше изоставен. Толкова сръбски го възприемаха да е!!!
Демографска историја Ниша
https://sr.wikipedia.org/sr-ec/%D0%94%D0%B5%D0%BC%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%98%D0%B0_%D0%9D%D0%B8%D1%88%D0%B0#cite_note-75
„Историја бугарскога народа до пропасти ДРЖАВЕ МУ“, др Милан Савић, издање Српске народне здружне штампарије, Нови Сад, 1878
4. Анти-българското настроение на сърбите би следвало да ги накара да преосмислят някои от техните исторически лица.
Например:
Големият сръбски "патриот" Вук Караджич е познавал българи от Разлог! Той е написал че в Разлог живеят истински българи.
Сърбите би следвало да го преоценят и да го наричат предател!!!
Подробности по-долу:
Единството на българския език в миналото и днес
Българска Академия на Науките. Институт за български език (1978)
http://macedonia.kroraina.com/bugarash/ed/edinstvoto_makedonija_2.htm
Интересно е да се изтъкне, че първите образци на българска реч и първата новобългарска граматика, с които българският език бе открит за света и за науката, са на разложки говор. През 1822 г. известният сръбски просветител и книжовен деец Вук Караджич издаде във Виена „Додатак к санктпетербургским сравнитељним рјечницима свију језика и нарјечја с особитим огледом Бугарског језика”, в който помести 273 думи, къса граматика, 27 народни песни и две глави от евангелието.
За тях Караджич отбелязва: „Ове бугарске ријечи мени је писао и казивао прави бугарин из Разлога”.
Големият сръбски "патриот" Вук Караджич е познавал българи от Разлог! Той е написал че в Разлог живеят истински българи.
Сърбите би следвало да го преоценят и да го наричат предател!!!
Като български определя Вук Караджич и кичевския диалект на Ь. Йоаким Кърчовски, на който е написана книгата „Различна поучителна наставления сочиненная иеромонахом Иоакимом Хаджи” (Будим, 1819). За Караджич български са не само говорите в Източна и Северна, но и в Централна Македония (Битолско и Прилепско).
С българска диалектология в Македония се занимава и авторът на известния сборник „Народне песме македонски бугара” (Белград, 1860) — сръбският изследовател Ст. Веркович. В писмото си към своето „Описание быта македонских болгар” той определя северната и южната граница на българската реч в тази област: „Въобще Македония е населена с народ, който говори най-чист български език, като почнем от най-северната граница, от върха Люботрън и свършим с най-южната, т.е. Средиземно море*. В „Топографическо-этнографический очерк Македонии” (Петербург, 1889) той отново посочва границата между български и сръбски език: „Като се почне — пише той — от оная точка, откъдето тръгва планинската верига, която отделя Призренския санджак от Шкодренския, границата между българското и сръбското племе съставят високите вериги на Шар, които се протягат чак до Качаник, където се съединяват с т. нар. Скопска Черна гора”.
Народни песни на македонските българи
https://liternet.bg/publish20/s_verkovich/predgovor.htm
Аз обаче нарекох тези песни български, а не славянски, защото ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, веднага ще ви отговори: аз съм българин [болгарин] и езика си наричат български [болгарски], въпреки че всички що-годе грамотни хора наричат себе си славянобългари [славяноболгари]. Българските наречия на север от Македония, а особено в Стара Сърбия, около Враня, Куманово и Дупница, са много по-близки до сръбския език, отколкото това македонско наречие.
5.
Пиротският окръг и неговото население (От Симеон Христов), Сборник за Народни умотворения, наука и книжнина, книга XI, София 1894
http://promacedonia.org/sh/index.htm
Ами до вчера не викаха ли самите сърби на алексинчаните "црно бугарче", с което им припомняха, че живеят в района на Бугар Морава? Догдето не беше излезнал на сцената известният М. Милоевич, във всичките сръбски карти и географии срещаме Нишко, Вранско и Пиротско да се наричат "Бугария", и река Морава - "Бугар Морава", а сега всичко това било сръбско.
1
PirotEBg
24.01.2025 03:11:05
0
0
1.
Сръбското списание "Пиротски зборник" за бившите българи-торлаци пиротчани (днешни сърби) и говора им с многократни признавания че за сърбите пиротски говор звучи български (или "македонски"):
О мењању и напуштању пиротског говора у другој половини ХХ и почетком XXI века
Changing and abandoning Pirot dialect in the second half of the 20th and the beginning of the 21st century
ОМАЛОВАЖАВАЊЕ ПИРОТСКОГ ГОВОРА И ЊЕГОВИ УЗРОЦИ. РЕАГОВАЊЕ ПИРОЋАНАЦА
У настојању да се дође до разлога напуштања пиротског говора траг нас стално води на споразумевање између Пироћанаца и особа из других крајева Србије и некадашње Југославије. У комуникацији толерантних особа језички неспоразуми могу да се реше безболно. Међутим, на просторима Балкана и Југоисточне Европе, толеранција је често на ниском нивоу, па говорници дијалеката или мањинских језика могу да буду извргнути омаловажавању. Многим становницима Србије и других крајева некадашње Југославије пиротски говор личи на бугарски (или македонски). Српска дијалектологија уочила је одређене сличности говора пиротског краја са бугарским језиком, али га сврстава у дијалекат који покрива територију уз садашњу српско-бугарску државну границу и који је назван тимочко-лужничким (под)дијалектом српског језика (Белић, 1905; Ивић, 2009). У практичном животу у Србији, од ставова малобројних дијалектолога много је важнији утисак обичних људи који не само да су коментарисали да им пиротски говор личибугарски, већ су неретко и саме становнике пиротског краја називали Бугарима. То су у пракси доживеле многобројне генерације Пироћанаца у прошлости, али и не само Пироћанаца. Етнолог Дејан Крстић је за потребе израде своје докторске дисертације обишао шири простор на коме се говори тзв. тимочко-лужничким поддијалектом, а то значи не само пиротски крај већ и северно све до близу Зајечара. Од већег броја казивача на целом том терену, Крстић је записао да су у свом животу, приликом боравка у унутрашњости Србије и некадашње Југославије, били у ситуацији да их због говора називају Бугарима (Крстић, 2014). Пред крај XIX и у првој половини XX века српска националистичка елита доживљавала је Бугаре као једне од главних непријатеља. Постојале су јаке међусобне територијалне претензије. Бугарски националисти су тврдили да је бугарско све до Мораве, а српски – да у средачкој (софијској) области живе „чисти Срби“ (Станковић, 1996, стр. 162). С обзиром да је реч Бугарин у дужем периоду могла да асоцира непријатеља, чињеница да су у унутрашњости Србије и Југославије Пироћанци због говора понекад називани Бугарима и није могла да буде баш увек безазлена. После Другог светског рата, када је у оквиру југословенске федерације створена република Македонија на територији која је до тада била највећа јабука раздора између Србије и Бугарске, ривалитет између две земље сплашњава, да би након распада Југославије и формирања независне државе Македоније брзо опао. Истражујући стереотипе српских интелектуалаца, Оливера Милосављевић наводи да је у најновијем периоду пажња српског национализма усмерена према западу и југозападу, а да се „...Bugari doživljavaju kao relativno udaljen sused sa kojim nema većih trzavica, ali koji se mnogo ni ne primećuje niti se o njemu razmišlja“ (Milosavljević, 2002, стр.232-233). Председник Србије Александар Вучић је током сусрета са својим бугарским колегом 2018. године у изјави датој новинарима рекао да су Бугари Србима браћа и да међу Србима нема никога ко не воли Бугаре („Vučić: Kod Srba nema niko ko ne voli Bugare“, Blic, 22. јун 2018, https://www.blic.rs/vesti/politika/vucic-kod-srba-nema-niko-ko-ne-voli-bugare/d40tmzg, приступљено 04.05.2021). С обзиром на искуствa из прошлости када су се копља српско-бугарских анимозитета ломила преко њихових леђа, Пироћанци опрезно примају овакве констатације. Изругивање пиротског и свих других говора јужне и источне Србије може да буде узроковано и нечим што није национално обојено или барем таква обојеност није у првом плану. Овде ћемо истаћи утицај неравномерне економске и свеколике друштвене развијености, односно превелике концентрације важних друштвених и државних активности у неком региону. Уопште гледано, становници мање развијенијих делова неке земље често се унапред перципирају као мање вредни, а уколико се деси да се у тим регионима говори дијалектом који се приметно разликује од стандардног говора, могућност њиховог ниског вредновања је још већа. Управо таква ситуација је у Србији, са великом концентрацијом активности у региону Београда и свеколиким заостајањем рубних подручја.
У ранијим временима Пироћанац се спашавао омаловажавања због свог говора враћањем у завичај. Међутим, с појавом телевизије и касније интернета, омаловажавање су доживљавали и они који ретко путују, гледајући телевизор у сопственој кући. Парадигма за омаловажавање свих јужњачких говора, па и пиротског, јесу филмови и телевизијске серије чији је сценариста Синиша Павић. Већ у сценаријима за филмове из осамдесетих, Лаф у срцу и Тесна кожа, Павић показује склоност да тражи некакву комику у јужњачким говорима, да би пред сам крај XX и на почетку XXI века, у сценаријима његових телевизијских серија као што су Породично благо и Бела лађа, омаловажавање било додатно појачано и јасно се видело да се не односи само на јужњачки говор као такав, већ и на људе који се тим говором служе. Јужњаци у његовим серијама не само да „лоше“ говоре, они су често и људи проблематичних моралних начела и проблематичног укуса (Petrović, 2015, стр. 69, 95, 118).
Најизразитији Павићев карикатурални лик је Срећко Шојић, али ни друге јужњаке овај сценариста не слика у много лепшим бојама. Наравно, овакав однос према људима са југа Србије није само индивидуална особина сценаристе Синише Павића. Сама чињеница да је државна телевизија прихватала његове сценарије, улагала значајна средства у снимање серија, а касније их и много пута репризирала, указује да је омаловажавајући однос према људима са југа широко распрострањен и у Београду и централној Србији.7
7 Сандра Шаре и Станислав Станковић (2011) указују да потцењивачки однос према говорницима са југа Србије постоји и код лингвиста, иако би на први поглед могло да се очекује да језички стручњаци имају већи степен толеранције према језичкој разноликости.
[...]
Зашто је онда толико избегавано ко-ришћење знака за полуглас? Чини се да је проблем је у томе што се знак за полуглас користи и у бугарском правопису. У свему томе није се уважавала чињеница, иако је многима била позната, да знак за полуглас није само бугарски словни знак, већ да се користи и у писању руског и других словенских језика. У ранијем тексту већ смо указали да је у дужем периоду, у касном XIX и у првој половини XX века, доминантна српска националистичка елита доживљавала Бугарску као једног од главних непријатеља, па би онај у Србији ко би користио знак за полуглас (а није научник), могао лако да постане сумњив као Бугарин, Бугараш или бугарофил. Тога су се нарочито пазили људи из источне и јужне Србије, због одређених сличности њихове етнокултуре и говора са бугарском етнокултуром и језиком.
[...]
ЈЕДАН ЈЕЗИК – ЈЕДАН НАРОД – ЈЕДНА ДРЖАВА
У позном XVIII веку у Европи почиње да буја националистичка идеологија која са одређеним закашњењем захвата и становништво Балкана. Крилатица из наслова овог поглавља сажето одређује ову идеологију. У националној држави има места, пре свега, за један, државотворни народ. Остали у таквој држави могу да живе у статусу националне мањине, са прећутном жељом да временом буду асимиловани или да се одселе. Слично је и са језиком – у националној држави има места само за један језик, штавише, и дијалекти тог јединог језика нису превише пожељни и што ли пре нестану из свакодневне употребе – тим боље. Националистичка идеологија постала је доминантна у Србији у првој половини XIХ века и тако је, углавном, све до данас. Само неколико деценија у ХХ веку комунистичка идеологија потиснула је националистичку, али је она опстала и од краја ХХ века поново снажно буја. Пирот је у састав српске кнежевине ушао 1878. када је национализам у њој био у великом успону. Десет година раније, 1868, власт у кнежевини је озаконила источно-херцеговачки дијалекат (говор Вуковог завичаја) за званични државни језик и нимало јој се није допало што су становници пиротског краја говорили прилично различито од тог успостављеног стандарда. На сва места у државном сектору у Пироту (начелство, суд, основне школе, гимназија, пошта, царина, пореско одељење, болница, шумска управа, железница, дувански монопол) довођено је скоро комплетно особље из унутрашњости Србије. Милутин Велимировић (чији је отац такође послат са стране да неко време службује у Пироту као свештеник), у својим успоменама из пиротских гимназијских дана са почетка ХХ века даје податак да су у пиротској гимназији чак и служитељи били са стране (Велимировић, 2015, стр. 39). У значајној мери под снажним утицајем српске националистичке идеологије, ни доведено особље није благонаклоно гледало на говор становника пиротског краја. У писму министру унутрашњих дела Краљевине Србије Стојану Новаковићу од 9. децембра 1884. године, начелник Пиротског округа Тодор Поповић назива пиротски говор „варварским дијалектом“ (Поповић, 1996, стр. 58). Председник учитељског збора пиротских основних школа Владимир Радојичић у једном допису министру просвете као ударни податак наводи „да је говор посве искварен тако да ученици не разумеју скоро сваку трећу реч било из учебника било из говора наставника“ (Историјски архив Пирот, Фонд Илије Николића, кутија 28, фасцикла 16, изворно: Архив Србије, Мпс, ф. XL, р. 59/1895). Временом су и Пироћанци почели да завршавају српске школе и запошљавају се у државној служби, али су у њој, у пиротском крају, постали бројчано домининантнији тек после Другог светског рата. Међутим, много раније пре тога, и становништво пиротског краја схватило је да деловање у складу са доминантном идеологијом (у овом случају – националистичком) може да буде врло корисно за друштвену позицију и каријеру појединца, па су се многи сходно томе и понашали. У овом раду су раније дати неки примери ометања афирмације пиротског говора у јавној сфери, у локалном амбијенту. Проницљивији читалац је и сâм могао да закључи да та ометања нису долазила са стране, из унутрашњости Србије, већ управо од неких Пироћанаца који су процењивали да би и на таласу националистичке језичке политике могли да побољшају или учврсте своју друштвену позицију.
[...]
ЗАВРШНА РАЗМАТРАЊА
Када је Пирот 1877. ослобођен од османлијске власти и при-појен кнежевини Србији, Пироћанци су се суочили са чињеницом да се њихов говор прилично разликује од стандардног српског језика. Пиротски говор је људима са стране личио на бугарски, штавише, често су не само тај говор називали бугарским, већ и саме Пироћанце Бугарима. То је у дугом периоду могао да буде извор сталних фрустрација за Пироћанце имајући у виду да је од краја XIX па до средине ХХ века српска националистичка јавност Бугарску доживљавала као једног од главних непријатеља.
