Това е най-безобидното препятствие, на което може да се натъкне
02 Април 2010, Петък
Поредното недомислие с личните асистенти осигури работа на безработните, но за инвалидите никой не помисли В книгата „Какавидите” на Джон Уиндам се разказва за общество, където всяко различие се отрича и преследва. А отклоненията от нормалните хора, са скрити зад Оградата. Оградата съществува. Много по-коварна и невидима. А говорим за интеграция и медийно парадираме всеки успех, докато не загасим телевизора и обръщайки глава, забравим за съществуването им.
Автор: Офелия Жекова
Гинка е една от различните, живее зад Оградата. Всъщност тя познава и двете страни. Онази отпред и онзи зад Оградата. Учила е в техникума за облекло в Карнобат, когато зрението й започва да се влошава. До 1994 г. е частично, след което заради късно открита глаукома, го загубва напълно. И животът й потъва в тъмнината. Тя не се предава, работи в мина „Черно море” като монтажник – монтира клеми. След 1997 г. е без работа. Животът й потъва в тъмнина. Докато не чува новината, че е възможно да си има личен асистент. Подава молба през февруари т.г., но се оказва, че името й не е сред одобрените. Причината: Желаещите помощ са над 200. А обявените работни места са едва 60 и са насочени към изцяло зависимите от чужда помощ инвалиди. Всъщност националната програма „Асистенти на хора с увреждания” „...осигурява заетост на безработни лица, които предоставят качествени грижи в семейна среда на лица с увреждания и тежко болни самотни хора. Целта е постигане на социална адаптивност в рамките на съществуващата инвалидност.“
Как ви звучи този текст? Единственото, което аз разбирам е, че програмата е насочена към намаляне на безработицата. Социалният асистент e назначен от друг, почасово и не позволява на човека с увреждания да поеме каквато и да е отговорност. Той остава пасивен и без контрол върху живота си. Защото никой не се е сетил да попита нуждаещите се от помощ, от каква точно помощ се нуждаят. Така безработният работи, а обществото си измива ръцете. Гинка, а и не само тя, има нужда от човек, който да и помага. Но не почасово! Тя и сродните по съдба нейни приятели преди две и половина години подават в община Бургас проект за Наредба за хората с увреждания. В него е развита идеята за Личната помощ, такава, каквато е в САЩ и много европейски страни.
Но докато се сбъдне и тази надежда, Гинка продължава да живее зад Оградата. В своята стая и в двора. Рядко излиза, защото не може да се справи сама на улицата. Отвсякъде дебнат непредвидими капани - разкъртен паваж, липсващи решетки на шахти. Страхува се, че с белия бастун може да вкара някой шофьор в беля. И вече се е примирила със съдбата си. Защото е свикнала да получава откази, приела е живота си такъв какъвто е. Тя всъщност не е изолирана - съседи, роднини и приятели помагат. Организацията, в която членува е дейна. Посещават различни исторически и археологически обекти. Но това е пред Оградата, а зад нея, е самотата и безпомощността. Гинка има толкова обикновенни мечти. Да може сама да си плати сметките. Да иде на театър, на кафе, да види морето, което е далеч от дома й. Тролейбусният транспорт е недостъпен. А как тежи и зависимостта от близките – от майка й и братята. Съвестно й е, че краде от времето им. И те си имат семейства.
Самотата е другата й болка. Отдавна е спряла да вярва, че може да бъде с някого, в когото да се влюби. Такъв, който да не й натяква за проблема. И как боли съжалението на околните. Дори се радва, че не може да види учудените погледи на онези, на другите, но чува думите им: „О, горката!”.
Защото Гинка не е човек втора ръка, не иска да я възприемат като инвалид. С малко помощ умее и може да работи. Вярва, че все някой ще я наеме на работа, за да излезе от своя малък свят. Да иде до морето.
Ах, това море, как копнее да се разходи по парещия му пясък.... Ала Оградата, поне за сега, е висока.
