Няма смисъл да си го припомняте, няма да се случи повече. Не знам дали е някаква световна конспирация (по-скоро си е нашенска тъпотия), но отдавна тези тримата няма да ги видите на почит в българското село.
Каква ирония, още през средата на 80-те, когато петилетката бодро се вземаше за три години АПК-тата пращяха по шевовете и милионите тонове прекрасни домати и краставици отлитаха с транспортни чудовища за братския Съветски съюз, народът беше измислил пророческа парафраза на актьора Тодор Колев от един филм, уж комедиен: „Селски параклис? Тъпо! В България отдавна няма нито село, нито параклиси!”
Идеята за унищожаване на селото, обаче, изкристализираше бавно през всичките фази на социализъма – ранен, развит и зрял. Докато в края на 80- те, вече презря съвсем, откъсна се, падна в земята, изгни и завоня.
Със сигурност по-възрастните читатели се сещат как върху орен, мазен чернозем беше построен изрод, разчитащ единствено и само на петрол от Великата братска страна, без никакъв помисъл, че нещата, все пак, се променят, работата може да се обърка, у нас посмъртно няма как да бъде намерен такъв ресурс, че изродът да произвежда с такива темпове.
Специално за Бургас се сещам за още един такъв пример, а из цялата страна са колкото се сетите, като (забележете!) сякаш нарочно строени все на прекрасна земеделска земя – известни и неизвестни КЦМ- та, Девни, Димитровгради, Плами и металургични гордости.
Няма как да вярваш и да се кълнеш в индустриализацията и да продължаваш да си влюбен в земята, да държиш здрава връзката си с нея. Тя, всъщност, си остава, но тънка такава, бледичка, само за събота и неделя, когато „на вилата” се превръща в каторжно копане от сутрин до вечер на лозето и градината. Та после, „в града”, да има ракия, салата и туршия. С последните баби и дядковци си отива и връзката. Къщата с перденцата и кадилото се килва, времето немилостиво я шиба с ветрове и дъждове, а освирепелият циганин, който навсякъде се чувства добре, не оставя тухла връз тухла от нея.
Г-н кметът вече отдавна е станал „кметски наместник”, понеже за разлика от началото на века, в момента задълженията му са да намества десет полуглухи пенсионери и отвреме-навреме да ходи до общинския център, за да се жалва, че автобусите вече не пътуват до бившето китно село с огромно стопанство и връзката със света е тотално скъсана.
Попът отдавна се е преместил в някоя енорийка по-близо до града или в самия него и участва с настървение в някой от двата синода. А когато не е на работа (понеже той от десетилетия не е духовен пастир, а чиновник на работно време, с дънки под расото), се занимава яко с пиене на ракия в местната сарахошница в „жилищния комплекс”. И хората отдавна не му хващат вяра на приказките и четенията, но все пак на Великден (да се чудиш как и защо), все пак си купува свещи и обикаля местната черквица.
Даскала също е абсурдно да видите в село. Много, много отдавна той е стажувал там през първите три години от занаята, след което е пристигнал в панелните осеметажни гета, които са една огромна агломерация от села. Той вече е уморен, обезверен и апатичен. Даскалът се е примирил отдавна, че със системата наглава няма да излезе и затуй отдавна е зарязал воденето на децата в парка и обясненията за природата и света. Даскалът отива в школото нервен и още по-нервен се връща. А някога не е давал пари за пресни яйца...И зеленчуци и месо...Давали му ги благодарни родители...
„Е, много важно”, ще кажете...”Какво се е размрънкал да ни обяснява неща, които сме виждали и знаем. Минало-бешело, ей го коя година сме, а и отпреди три години сме в Европейския съюз. Какви села, какви даскали, кметове и попове!”
Ами, ей на, такива...Дето ги има във всички страни. От които внасяме домати, краставици, пиперки, лук и чесън. Защото там са останали села.
