В пиесата си „Хаос”, писана през 1999 г., а отпечатана през 2004 г. бях казал, че в България „човек може да заспи пожарникар, а да се събуди министър”. Тази моя пиеса беше удостоена с наградата „Народен будител” на Съюза на свободните писатели у нас, но така и не видя сцена поради ред причини от конюнктурен характер. По-важното е, че това, което някога само съм предчувствал, днес е вече грозна и ужасяваща реалност.
Тук не става въпрос единствено затова, че наистина към бездната неотклонно ни води съвършеният и велик Пожарникар, който щом обърка конците, веднага хвърля в ефира версията, че някой иска да го застреля. Не знам дали някой наистина иска да го застреля, но той, и особено неговият културен министър, вече застрелват от упор българската култура. След крутите си реформи, Веждито чевръсто започна да назначава подобни нему учили-недоучили, неподготвени и нахални протежета, като прословутия инженер Славчо Славов, който оглави Варненския Театрално-музикален продуцентски център (ТМПЦ) и от първия ден вече взе да съкращава персонала. Интересно е обаче как може човек, който дори не е помирисвал театъра и операта, да съкращава персонала им с 22 %, както иска развилнелият се и подивял турски министър Вежди Рашидов. Та нали той няма никакъв що-годе професионален критерий. По тази логика и едно магаре да сложим на този пост, и то би трябвало успешно да върши същата работа. Такава е просташката логика на Веждито, но не е виновен той, а този, който му дава зелника. А кой му дава зелника? Пожарникарят, дето вече ни пали огън след огън на главите. И зловещият адски кръг се затваря, както в знаменития „Параграф 22” на Джоузеф Хелър.
Оказва се напълно възможно един напредничав народ, като българския, да си избере за водачи кръгли идиоти, които уверено да го водят към опростачването и поредната национална катастрофа. Довчерашният активист на НДСВ инженер Славов, днес е вече деец на ГЕРБ. Явно е обигран службогонец и хамелеон. Затова ни звучи като изключително дебелоочие определението „борбен, точен и организиран човек“, дадено за него от съпартиеца му, областния управител Данчо Симеонов. Можем ли изобщо в този случай да очакваме някаква принципност при съкращаването на персонала? Все едно да чакаме от дряна да роди лимони. Но нали и в Бургас повечето активисти на ГЕРБ са бивши членове на СДС? Ето и част от смехотворните твърдения на политическото парвеню, което е решило на всяка цена да управлява въпреки че не разбира нищо от култура и изкуство. „Познавам театъра като сграда” – заявява той. Какво невинно и непресторено признание. Даже не му е неудобно да го изкаже. Та нали за това се иска морал и достойнство? Къде ти такива екстри у един службогонец? „Не съм интендант, а директор на новата структура“ е другото смразяващо откровение на този нещастен ръководител. Инженерът още твърди, че работата му е да управлява новата институция, а не да създава културен продукт. Какъв велик ум! Колко просветен и напредничав ум, уважаеми сънародници! Очаквайте в скоро време във Варненския продуцентски център, обединил под шапката си три културни институции, да разцъфти новият златен век на псеводкултурата, който вече зрее под дима от пурата на Вежди Рашидов и се вае в неговата плиткоумна главица. На родния хоризонт вече се задават невероятни „културни продукти”. Ако някой пък иска да се посмее от сърце сред това жестоко и безсмислено време, раждащо такива политически и управленски пигмеи, нека да препрочете Алековия пътепис „До Чикаго и назад” и то не за друго, а да си припомни, че там, в Чикаго, днес отива наред с вечно разголената Лила Георгиева и неуморимият Шкумба. Не, не за да прави джумбуш, а като трети консул. Не вярвате ли? Ами прегледайте пресата, хвърлете око на медиите и после си вземете един валериан. Дотам я докарахме, дотам! След циганизирания „Eruption” Тодор Колев, дето все не можеше да ги стигне американците, защото не му стигаха парите, сега да са повлече и вечно ухиленият Шкумба. Нямам нищо против тези господа. Те, разбира се, са талантливи в своята област. Но защо им е да стават дипломати? Та нали още Уилям Шекспир беше дал следния мъдър съвет: „Бъди какъвто щеш, но бъди изцяло и докрай”. Този железен принцип ражда великите и безсмъртни творения на човешкия дух. Защо у нас всеки върши не онова, за което е роден или е учил? Шкумбата е комик – нека си бъде комик. Тодор Колев е артист – нека си бъде артист. Непонятно е защо им е да стават за смях на стари години? Ама била жената на Шкумбата активистка на ГЕРБ. Добре, ала той мъж под чехъл ли е? Тя може да иска и космонавт да го направи някой ден или пък, не дай Боже, – канибал като доктор Лектър. И тогава ли ще козируваме и ще сме съгласни на всичко, г-н Шкумба? Но ще каже някой, че и Вазов е бил министър. Да, и Вазов е бил министър в кабинета на Стоилов, но цял живот е проклинал този период от своя живот. Иво Андрич също е бил дипломат. Да, но цели 20 години, минавайки през всички степени на йерархията – от писар до пълномощен министър. А след това се е отдал изцяло на литературата. Не е бил такъв неук парашутист, като нашите смелчаци. Целият този смразяващ фарс ми напомня тоталитарното време, когато пак една партия и то не от най-интелигентната и развита част от народа, докопала се до властта, назначаваше де когото хване за директори и началници само по шуробаджинашки и партиен принцип. Но нали така се унищожава генофонда на нацията ни, нали нищо не може да се развие както трябва и да се роди траен плод? Щом невежи и прости хора са на възлови постове, те в никакъв случай няма да дадат простор нито на талантливите, нито на прогресивните, нито на достойните българи. Според мен се очертават тежки времена, когато двете Българии в края на краищата ще се изправят една срещу друга, защото щом има два свята в една държава „единият е излишен”, според крилатата фраза на Смирненски. Много пъти съм се чудил защо така яростно се напада родната ни класика и защо се неглижира тя за сметка на халтурата и чалгата. Ами много просто – защото не спестява истината. Ще ми се накрая да завърша с цитат от един остроумен и, както се оказва, винаги актуален разказ на Михалаки Георгиев – „Меракът на чичо Денчо”. Дошъл чичо Денчо от село Глухово в София на гости при министъра, комуто някога помогнал да заеме своя пост, и срещнал по пътя си военен оркестър. Всеки музикант се напрягал да изтръгне звуци и мелодия от инструмента си, само един човек отпред нищо не правел, ами размятвал една нищо и никаква пръчица с ръце. Този човек бил диригентът. Меракът на чичо Денчо бил и той да стане диригент. „Та, ако можеш да ме туриш уместо него на тая работа - моли той министъра, – баш бих ти казал сполай!... А, право да ти кажем, знам, че ще въртим по-харно от него клечката, та затова, санким, и толкова мерак имам на тая работа...” Ние всеки ден виждаме как пред очите ни се пръкват подобни мераклии-диригенти и как пърхат с крилца по света. Как с такива като тях да постигнем хармония в държавния си оркестър? Как?
