През октомври от България ще си тръгне един човек, благодарение на който бедната ни държава бе окрадена със стотици хиляди лева. Макар за престъплението му във Външно министерство да има цял том с материали, той ще си замине необезпокояван от никакви съдебни инстанции. Но не защото има дипломатически статут, а поради отколешната българска традиция всички да се подмазват на силния на деня. Именно
поради това ще го съпроводят с почести и ще му окажат благодарност за огромната помощ, която ни е оказал. Впрочем, салтанатите около това отпътуване се точат вече от средата на септември.
Персоната се появява на различни публични места, обградена от дежурните лакеи. Канят го по коктейли. Чете лекции, държи речи със съответните напътствия към народа и управляващите го. Дори не минава и ден в наситената му програма, в който да не изрази некои съображения около ситуацията в България.
Този човек се казва Етиен дьо Понсен и все още е посланик на Република Франция в София. По време на мандата си той проявяваше особен интерес към работата на полицията и съдебната ни система. Редовно им
даваше заръки как да работят.
И ако те наистина ги следваха, досега французинът вече трябваше да е обявен за персона нон грата – единствената мярка, която всяка държава може да предприеме спрямо чужд дипломат, който е нарушил закона или е уличен в престъпление.
Наместо това дьо Понсен ще си замине по живо по здраво от София, а след като е ограбил страната ни, го чака мандат в Кения, която е още по-бедна, но все има и там какво да се открадне. Той ги умее тези работи.
Посланикът си има и съучастник – бившият външен министър Соломон Паси, който му е един от най-верните приятели у нас. Специално за отпътуването на дьо Понсен основаният от Паси Атлантически клуб му даде думата, та г-н шефа на амбасадата изнесе преди две седмици там дълга реч, в която очерта пред аудиторията едни напътствия и тези като за последно.
На съвестта на посланика лежат всъщност две престъпления, като общата сума, с която е ощетена държавата до момента надхвърля половин милион лева, но продължава да се увеличава.
На улица “Дякон Игнатий” 2 в столицата се помещава Френският културен институт. Сградата обаче не е собственост на френската държава, а тя я ползва под наем, който би трябвало да плаща всеки месец или поне така изисква българското законодателство.
От 1992 година Франция се прави на разсеяна и не ще да дава пари. Това положение се следва неизменно от всички френски посланици у нас. Етиен дьо Понсен не прави изключение.
Да, става въпрос за същата Франция
и същият посланик, които не се измориха да обясняват, че в страната им законът имал върховенство. Поради което ромите, решили да си изградят там катуни и да живеят без препитание повече от 3 месеца, следва да бъдат “доброволно” експулсирани в родните им Румъния и България, а напоследък и Косово.
Във Франция хората са възпитавани да спазват законите, но, интересно защо, френските посланици забравят да правят същото, когато дойдат в България.
От 1992 година в МВнР се води едно обемисто досие по случая с Френския институт, в което се трупат документи, но по тях никой не смее да вземе отношение.
Договорът за наем на сградата е сключен с френското посолство през 1991 от държавната организация Бюро за обслужване на дипломатическия корпус (БОДК), в чийто активи са били помещенията на “Дякон Игнатий”. По-късно те преминават към правоприемника на БОДК – Изпълнителната агенция “Дипломатически имоти”. А след това ги прехвърлят към държавната фирма “Адис”, която е подчинена на Външно.
През 1992 част от сградата е възстановена на предишните й собственици, но останалата продължава да е в активите на държавата. Още тогава МВнР изпраща в посолството уведомление, че договорът продължава да е в сила за не реституираните помещения.
Амбасадата обаче използва момента на реституцията и, оправдавайки се с някакви неясноти около собствеността,
спира да плаща наема за сградата.
Известно време шефовете на “Адис” се опитват да задвижат съдебни процедури срещу посолството, за да си съберат парите, но Соломон Паси дава рамо на братска Франция и пресича тези опити. През 2003, когато е външен министър, Паси издава заповед, с която вади имота от “Адис” и го прехвърля директно към активите на МВнР. Така от юридически въпросът с наема вече става политически, а френското посолство на практика е насърчено да не плаща.
Като върховен шеф във Външно Паси спира да си търси парите и тази политика се води и от неговите наследници. Сегашният външен министър Николай Младенов също я следва. От страх, че Франция може да не ни подкрепи за влизането ни в Шенген догодина Младенов предпочита да се прави на разсеян за наема. А дьо Понсен е по-разсеян и от него.
Опитите на “Десант” да получат отговор от посолството защо нарушават закона като не плащат наем за ползвано от тях държавно помещение удариха на камък.
Така от амбасадата не можаха да дадат обяснение за участието им във второто престъпление на Франция у нас, за което Етиен дьо Понсен има главна роля. В края на миналата година посланикът, освен като крадец на наеми, се прояви и като рекетьор. Той приложи всичките си умения, за да притисне Бойко Борисов да издаде заповед, с която освобождава от данъци френския лицей “Виктор Юго” на “Симеоновско шосе” 110 в София. Това съвсем не е някакво бедно и изнемощяло училище, чиито банкови сметки са празни.
Там учат децата на френскоезичните дипломати у нас и
разни глезльовци от богаташки български семейства.
Напоследък лицеят е притегателно място за синове и дъщери на мутри и мутреси, както и на целия спектър от шоубизнеса. Редови българчета нямат място там, защото годишната такса за обучение е солена. Преди Борисов да освободи школото от данъци, обучението във “Виктор Юго” струваше 6000 лева на година. От 15-ти септември 2009 г. тоест откакто училището работи на аванта, таксата стана 12000 лева.
Типичен случай на нахалство по френски. Около историята с лицея във Външно също има едно дело, в което се трупат документи. От тях се вижда, че натискът на френското посолство за освобождаване от данъци е от години. Мекушавият Сергей Станишев не се е поддал и е отказал да подпише такъв документ. Но мъжкият и горд премиер Бойко Борисов го е направил.
Иначе “Виктор Юго” дори не е държавно училище. Макар че работи по учебна програма, която се координира от Министерството на образованието на Франция, а обучението да се наблюдава от френското посолство, школото е частно. То е собственост на Асосиасион де паран д`елев (Асоциация на родителите), която има още 252 подобни лицеи по целия свят.
Любопитна подробност е, че освобождаването от данъци на частни фирми и неправителствени организации в държавите от ЕС може да става само след разрешение на еврокомисаря по конкуренцията. Но това е все пак френско школо. След като Франция може да си позволи да не спазва дори основния постулат на ЕС – свободното движение на хора, какво остава тук за някакви си данъци.
Ако Борисов бе освободил от основното задължение на всяко юридическо лице – плащането на налози, някоя руска фирма или такава от Албания, опозиционните български медии отдавна щяха да са вдигнали вой до небесата. Ако севернокорейското посолство в София беше казало, че няма да плаща наем за държавна площ, отдавна щяхме да сме чели чаршафи по вестниците, а телевизиите щяха да започват и да свършват емисиите си със скандала. Но по случаите на дьо Понсен те мълчат. Как един посланик, който толкова държи на реда, законността и почтеността а пък нарушава грубо закона успя да си осигури медиен комфорт?
За да не пишат нищо критично за посолството и персонално за него по тези и други подобни щекотливи теми, г-н посланика
уреди специална стипендия на двама репортери
от “Дневник” и “Сега” (единствените вестници, в които има относителна свобода на словото), които да пътуват по няколко пъти в месеца до Брюксел и Страсбург. Подобна политика дьо Понсен имаше и към бТВ. Така мълчанието на тези иначе уж критични медии бе спечелено на цена, която е едно нищо в сравнение с тази, която амбасадата следваше да плати за наема на Френския институт, а лицея – за данъци.
Към двете издания на ВАЦ дьо Понсен нямаше специална парична политика, тъй като знаеше, че немски издания никога няма да нападнат френски държавен представител. Тук-там някой и друг репортер от двата вестника бе награждаван за неясно какви заслуги пред Франция. Още по-кардинално бе запушването на устата на “Стандарт”.
През март 2009 година дьо Понсен уреди чрез президентството на Франция главната редакторка на вестника Славка Бозукова да получи Националния орден за заслуги. Така мълчанието и на тази газета бе осигурено. Затова след няколко дни всички – от политици до услужливи медии, ще изпратят мосю Етиен с много радост и целувки. Типично по френски.
