Те се събраха на 10 ноември, вечерта, тази седмица. Да отпразнуват поредната годишнина от своята Свобода. През годините бяха изпуснали точното и истинско значение на думата, но понеже я въжделееха от невръстни пионерчета, сметнаха за нужно да я отбележат. Инерцията от изминалите години все още не ги беше скапала напълно, затова отвреме-навреме се чуваше смях. Понякога и весел. Говореха си за отминалата младост, за вече отишлите отвъд живота приятели, за стритите на прах
надежди, че винаги ще бъдат с дълги коси, ококорени натам, накъдето...
Кръчмарят в барчето, доста по-малък на възраст от тях, но роден в друго време и преживял други неща, им позволи радушно да крещят, да си пускат любима музика, стига да не трошат и да не се заяждат. Не строшиха нищо. Вече бяха достатъчно строшени. Заяждаха се само помежду си.
Тях Свободата ги намери на 21 години. Току-що излезли от казармата, тъкмо тръгнали по своя път, оцъклени от новата Истина – че можеш да излезеш на улицата и да крещиш с цяло гърло, че нещо не ти харесва. Излизаха по никое време, по среднощ, от вкъщи – родните си апартаменти, купени от бащите им с доживотни заеми от старата система, събираха се на паркинга в махалата и викаха. Викаха духове. Викаха себе си, мислейки, че са духове на новото и доброто. През първите 2-3 години им беше добре.
Те преживяваха своята Свобода. Присмиваха се нагло на родителите си – огрухани от старата система, подлагали гръб без да се замислят в името на това да ги отгледат като нормални, четящи и мислещи мъже. Не поданици, а граждани на следващия свят. Правеха каквото искат. Напиваха се безпощадно, за да си докажат, че на следващата сутрин ще отидат на работа, защото знаеха, че така трябва. За да спечелят месечните си 180 лева, осигуряващи им Свободата. Тази, с която се бяха надъхали, гледайки „Коса” и плачейки безутешно за съдбата на Бъргър, сменил Буковски в самолета за самоубийствената война във Виетнам. Току-що осъзнаваха, че бившата им държава не ги хвърли като войници в касапница, от която на майките им щяха да отнесат само овъглени останки.
После... някак си взеха да възприемат, че новият ред нещо не бива. Виждаха свои съученици (с тежка мъка и усилно подсказване от първия чин изкласили тройка) да стават тежки фактори в свободното общество, за което им крещяха от митингите брадясали муцуни, обявили се за новите месии на Живота. Реагираха съвсем адекватно на начина, по който бяха възпитани – „Щом не стига до нас, не ни интересува”.
Заинтересува ги обаче... Единият се опита да прави бизнес, но го сгазиха с непомерно изнудване. Другият се надяваше да избие с оригиналното си мислене. Оказа се жалък и смешен – в новия свят не вървяха безсмислените му остроумия, наложи се да мие кенефи и лъска настилки под трендафорите на новите Господари.
Третият изпадна в глух алкохолизъм, с елементи на разсъждение…
Четвъртият и Петият се спасиха в далечна земя, отвъд океана. Там сътвориха свой си живот, в който се давеха от мъка, че им липсва Родината. Но там получиха частичен упокой за всички усилия, които положиха с огромни мъки, за да избият в условията на новата Свобода.
Шестият замина, та се не видя. Отвреме-навреме получаваха картички от него. Накрая разбраха, че умрял от малария в любимата си Индия, за която от хлапе мечтаеше и надуваше главите им, докато лежаха на плажа в родния си град.
Седмият намери себе си, като положи клетва за вярност на чужда държава и стана ревностен неин защитник. До ден днешен той не иска по никакъв начин да се върне към местата, от които тръгна. Не ги псува, не ги ругае. Просто ги е забравил. Плюл е на тях. Те също са плюли на него.
Осмият се разплу в условията на неадекватна печалба на гърба на останалите и накрая умря от инсулт, в ранна възраст между 30- те и 40- те години на иначе безкрайния му и щастлив живот, който му обещаха Новите господари.
Деветият... Десетият...
Всички те се събраха на 10 ноември вечерта тази седмица. Пиха много. Възрастта ги беше научила да не се напиват, както преди. Защото на следващия ден трябваше да отидат на работа. За Новия ред. И Новия господар. И за да изкарат прехрана за вече порасналите си деца. Които ги гледат насмешливо, полупрезрително и всекидневно ги питат защо, след като са били такива ербапи навремето, не са им осигурили охолен и безгрижен живот. И защо са били такива смотаняци, че не са го направили, нали са имали Свобода да го извършат.
Те се напиха зверски за 21-тата годишнина на своята Свобода. Нищо не счупиха в барчето. Никому не крещяха и се караха само със себе си. Също както едно време. Само косите им липсваха.
После се прибраха по живо, по здраво, залитайки (който не успя, го направи с такси).
Свободата завещаха на своите деца.
(Всякаква прилика с реално съществуващи хора и събития е неслучайна. Разпознаването е на собствена отговорност)
